Пуснах това "старо" стихотворение сутринта и се оттеглих по своите всекидневни работи. Ама ме загложди. Защото то си има история. И тя може да се възприеме и като твърде размишлителна от днешна перспектива. Във всякакъв смисъл. Включително и политически:))

"Исторически", по време на създаването си, стихотворението е рожба на ранните 80 години. Дори май преди перестройката. Бях в последните класове на гимназията. Учителите ми, особено учителят ми по литература, беше много ентусиазиран: намираше присъствие, както той обичаше да се изразява, в стихотворенията ми. Уговориха ме, че е хубаво да ги издам. 

Речено-сторено. Намериха връзки и ме изпратиха при един от местните издатели (т.е. редактор в издателство). Човекът съвместяваше няколко функции - самият той пишеше, редактираше чужди писания, а се оказа и партиен функционер.  С две думи - ченге. Беше добронамерен. Критиката със сигурност е била конструктивна от чисто поетическа гледна точка. Но нея не я помня. Онова, което ми се е забило в съзнанието, е следният идеологически коментар (перефразирам донякъде, не помня точните думи). 

"Поезията е образна мъдрост. Тя не може да се използва как да е и да се правят неправомерни обобщения. Ето например образа: "умни като кентаврите - глупави като синове".  Но - (и тук цитирам дословно!!!) - ГЕОРГИ ДИМИТРОВ Е БИЛ СИН НА РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА. СЛЕДОВАТЕЛНО, МОЖЕМ ЛИ ДА КАЖЕМ, ЧЕ ТОЙ Е ГЛУПАВ КАТО СИН"? Въпросът не очакваше отговор. Той - за времето си - остана да виси във въздуха като благочестиво реторичен.

В този момент отъпях. Както слушах с уважение - тогава нямах ни най-малка представа за съвместяването на различните функции от конкретния функционер, приемах го като чиста литературна монета (авторитет) - си прибрах набързо листчетата, благодарих за отделеното време и си тръгнах.   

Заклех се, че няма да се занивам оттук нататък с редактори, които ще ми губят по този начин времето. (Не знам дали нещо се е променило. В края на краищата си останах вярна на себе си.) Но въпросът винаги ме е измъчвал. Разбира се не като политическа казуистика, а екзистенциално-философски.

Дали сега вече знаем отговора? Или поне за мен отдавна е аксиоматично, че всеки, който се изживява или преживява от другите само като син на нещо си или някого си, винаги ще е сгрешил и е (с)грешен - по презумпция. Защото няма развитие? Защото е обърнат към миналото, а не към бъдещето. А и тогава - замисълът зад образа си беше пак същия: нима не е глупав е този син, който не дръзва да направи нещо сам, а само чака инструкции от авторитета (бащата), както и че дори да дръзне, често не вижда/не може да види  себе си като брънка от едно дълго развитие.

Този конкретен казус се превърна в Гордиев възел за мен. Защото събира в едно: лоялността, самоотстояването,  миналото и бъдещето. Като че ли без настояще. Като мигновенно "прескачане" от едната в другата позиция. Сякаш без преход. 

А някак си, неусетно, ние заедно си останахме заклещени в прехода. Като общество. И сме затиснати между лоялността и самоотстояването като между Сцила и Харибда. При това по всички линии и на всички нива. Личностно, културно, социално, икономически и политически. Въобще изключвам геополитиката (там глобалистиката ни смила в собствените си закони:)) Към кого и в/с какво съм лоялен/лоялна и как. Къде и как, в какво се самоотствям (е). Като правим това, миналото ли избираме или бъдещето? Ценностно ли само го правим (на думи, в понятия) или и действено?

Въпроси, въпроси....

И едно последно уточнение:
Винаги леко се изприщвам от думата лоялност, въпреки че на английски в нея е закодирано значението "закон". Затова се измъквам от нейната хлъзгавост с понятието вярност . Последното отпраща към духа, а не към статуквото - буквата на закона. Или към друго авторитетно "тяло" (материална опора). А ние - като общество, в преход ли? - като че ли все повече сме закотвени в бетонирано и бетониращо ни статукво. 

Глупави ли сме като синове?