(РАЗМИШЛЕНИЯ И ПРЕПОРЪКИ)

Напоследък много си губя времето. В буквалния смисъл на думата. Това не е времето, в което чета или слушам всевъзможните изказвания за това каква диагноза ни е поставена, от кога, кого и какви са екшън плановете, представени като изход от “перманентната криза на властта”. Макар и да си позволявам тази волност да отделям време да проследя обществената интрига, все повече се безпокоя, че моите екшън планове, съставяни надлежно всяка сутрин, се сблъскват с... държавата, която е в непрекъснат мензис.

Какво е мензисът? Естествено явление при биологичния вид “жени”. Веднъж на всеки 28 дни по презумпция (ако вярваме, че процесът се подчинява на лунния календар, но може и да е по слънчевия – тогава е на 30-31 дена) се случва 2-5-7-дневно кръвотечение, изхвърлящо от здравия женски организъм неоплодена яйцеклетка. Т.е. няма “заченат живот”, но има сигнал, че нещото като “оплождане” не се е състояло. В този период, женският индивид е изключително раздразнителен, проявява склонност към разсеяност, предпочита да не се натоварва, има обективно хормонално извинение за променливото си, предимно лошо-заядливо настроение, с понижена трудоспособност е и определено отказва или й се отказва полов акт (т.е. съвъкупление) с/от противоположната “политическа” сила, демек “мъжа” в нашата алюзия.

Та какво общо има държавата? Ами няма... в идеалния си вариант. Но ние живеем в конкретиката на една държава, наречена кой знае защо БЪЛгария. Напоследък взаимоотношенията ми с нея наподобяват междуметието: БЪЛ-БЪЛ-БЪЛ. Та...бълва се нещо, струи, смърди и ме разстройва. Разстройва ме, защото:

По-горе описаният държавен мензисен синдром няма предсказуемост и цикличността му не е установена на 2-5-7 дена в месеца, дори не е застопорена на 14-60-84 дена на сумарна годишна база. Доказателство? Колчем ми се наложи (вероятно и на ВасJ) да се съприкосновя с държавата чрез кондома й – публичната администрация – толкова пъти попадам на сценката “струи, смърди, сърди се”. Не се извинявам за сравнението. Ако някой ( в случая държавата) има хормонални смущения, по-добре е да се обърне към специалист. Обикновено му казват “доктор”J Единствено ме притеснява, че Bg държавата вече се е докарала в международен план до кастата “untouchable” – с тях не искат да имат съприкосновение (индийците), защото помагайки им по един или друг начин, си навличат вечното проклятие на Боговете и закона на кармата (в следващото си прераждане да изпаднат до тяхното състояниеJ

Разстройвам се още, защото, бивайки в перманентен мензис, държавата става още по-непредсказуема и капризна. Тя в последните години се притеснява от яловостта си – неспособността да зачене нещо свое, да се сдобие със “своя рожба” и започва да става промискуитетна (да сменя безразборно пратньорите си). То не бяха ЕС, НАТО, Русия, СЕ и О-О-Не. С първия се бори за “надмощие” – дали да спазва общностните acquis или да го играе по-лежерно, осланяйки се на уникалния си чар, известен като “остатъчен национален суверенитет”. НАТО ги залъгва, че “сме партньори”, но няма нищо против да му изневерява зад гърба със солови изпълнения-флиртове с Русия като “Южен поток” и “Бургас-Александропулис” -  все в името на глобалния мирен процес и... туширане на ПМС (може да се чете и като “предменструален синдром” или неустойчивост). И ако първите все още ни се ядосват, то СЕ и О-О-Не се самоблокират от размера на харема си, пардон, от разнородните интереси и кавги на “съпруги и поколения” (държави-членки в различен стадий на развитието си), затова нямат нищо против.... България да е в пасивна церемониална позиция: хем е там, хем я няма, защото се бори с мигрената на ПМС или МС.

В чисто вътрешен план България, която някои определят, че е в “перманентна криза на властта” не престава да ме/ни изнендва с произволни решения-закачки. Някакви министри се уволняват за “несправяне с работата”, но не се наказват, а биват потупвани по рамото (Руменовци и други). Докладът на ЕК не бил шамар за управляващите, а за администрацията (Доган) – ми то винаги е по-лесно да биеш “администрацията” (слугата), а не “господаря” (правителството, “пол-и-тич-кащотоJ) На нас чужда помощ не ни трябва, затова ще се справим сами – като ни спрат “солидарните” (безвъзмездни) средства от ЕС, които са знаци (символи) на престижа и взаимоодействието с други (“партньори”-те?), ние ще си самопуснем кръвчица като селски бербери и ще се самоизлекуваме... от безотчетния държавен бюджет. Тъй де, ама това е точно яловото: тече ли ти мензисът, тече, а насреща “отроче” не се пръкваL

За копелетета на прехода, захода и следприсъединяването въобще не ми се говори. Не само защото според народната терминология копеле е срам за общността, дете без официален баща и т.н., но и защото това стана от пейоративно нарицателно "любвеобилно обръщение" в жаргона на синовете ми. И колчем се опитам да смъмря поне синовете си, плътта на моята плът, че думите имат значение, влачат история след себе си и не е вярно, че “дума дупка не прави”, те толкова пъти ми обясняват троснато: “Стига си опявала! Нищо не разбираш от съвременни реалности!” J  Може би не разбирам от съвременни, но от вечни или по-точно с непреходни все нещо са ме закърмили. Което ме кара да се гнуся от “жаргона на всекидневието” и безпардонността на обяснението, че държавата е в “перманентен мензис”, но ще зачене “ин витро”!!! Е, щом президентът се е застъпил за поне три опита “безплатни”, страхувам се за... третия, щото изтича втория му мандат. И ме е страх каква “многоплодна бременност” ще се пръкне следващия път от държава, която не излиза.... от кръвотечението си. Тогава кои граждански организации ще тръгнат да искат “помощи” за отрочетата на тази многоплодна бременност, която родителят (родителите) няма да могат да отчуват адекватно?     

Цялата тази карикатура би била забавна, ако не беше жалка. Като жена мисля, че ми е дадено правото да се самоиронизирам и да съм наясно как някои нормални и реални физиологични процеси могат да получат и получават изкривените си образи. Жалкото е, когато един стереотип на преобърнатите представи се превърне в автоматизъм на действието. Не от определен индивид, пък било и жена, а от цяла държава...

Безизлазността на ситуацията е, че нито можеш да я напуснеш, макар всички пътища (родови) да са отворени пред тебе, още повече поради неспирнвоното кръвотечение, нито можеш да го спреш с подръчни средства (т.е. индивидуални). Всички предлагани мерки до момента са спорни:

-         хистеректомия (отстраняване на настоящото правителство), но и дълговременна стерилизация, която може да ни докара сепсис (Първаново служебно правителство)

-         обездвижване и тампонално спиране на кръвотечението (предсрочни парламентарни избори с водещи сили ГЕРБ и Атака, а ДСБ като “ключ” – последните повече “сол” в раната, отколкото ключ сол , “G” за музикантите и сексолозитеJ)

-         надежда за “нечакана помощ” отвън. Но никой специалист не познава по-добре от нас собствената ни физиологияJ Така че “Чакай и се надявай”, формулата на Граф Монте Кристо за отмъщение и въплъщение на жизнената кауза е безкрайно романтично остаряла.

Какво ни остава? Ами да конфронтираме държавата. И да й обясним, че с “мензис или без мензис” тя е производителна сила, от която най-после трябва да очакваме “повишаване производителността на труда”. Защото... защо ни е иначе висок икономически растеж, ако тя ще го пилее... за безплодни кръвотеченияJ