Тежат миглите над подпухналите клепачи

като гъсти сита непропускащи съня да се пресее

в малки утечки задъхано съзнание

бясно въртящо схеми, думи, пейзажи

и желания

за извисяване

преди случайното им попадане в тестото на деня,

където ще са просто ингридиенти

за поредните шеметни кушии

за надпрепускане с Времето,

размиващо в маята си всичко

преди да ни изпече

и да ни подреди на рафта си за продан

и после... като един въздесъщ Кронос

да ни изяде...

защото сме му деца и ни обича,

искайки ни само за себе си...