Скъса ми се сърцето. “Майко, имаш ли работа за нас? Да чистим нещо?...” не беше реплика на синовете ми. Бях застреляна от нея преди малко, пъплейки по прахливите улици на Лозенец.
Красив млад дългокос циганин, кацнал на капрата на конска каруца, се оглеждаше наоколо. Търсеше да се закачи за нещо или някого, та да изкара прехраната на семейството си. Дори не вдигнах очи да го погледна. Само разперих безпомощно ръце. Какво мога да му предложа... освен майчинското си съчувствие?
Лозенец е напъплен от конски каруци. Сезонът на ремонтите превръща боклучийските казани в мини-сметища от изхвърлената овехтяла покъщнина. Циганите го знаят: тяхното разузнаване работи денонощноJ Изпълняват ролята на лешоядите в милионния град: оглозгват всеки казан и околоказанно пространство. Няма лошо. Лошото е, че конете им изпъстрят улиците с биологичните си “мини”. След тях вървят уличните кучета и се търкалят в лайната. И улиците се превръщат във фекалийни мини- пързалки. Като върл пушач не усещам миризмата, но съседите се оплакват.
Какво ми става? Защо не мога да забравя още репликата, та тя отеква в главата ми? Дали защото ми каза “майко”: толкова ли възрастна изглеждам? Толкова ли е траен белегът от преумора и грижа върху лицето ми? Дали пък подсъзнателно не е потърсил закрила в огромния белоглав орел, щампиран на черната ми роба? Изглежда по някакъв начин ние двамата - жената на средна възраст и царят на въздуха - сме му внушили респект. Вдъхнали сме му надежда. Че може да намери препитание. Уви!
Тази случка ме върна в детството ми. В тийнейджърските ми години. Тогава мечтаех да обикалям света с цигански фургон. Завиждах им за волността, за мобилността. Когато си млад неудобствата не ти правят впечатление. Дишаш с други категории... като любов, дързост и волност. Безумно интензивният и страстен филм “Таборът отива към небето” (Табор уходит в небо, 1976) или разбиващият социалното статукво “Девойката и циганинът” (The Virgin and the Gypsy, 1975) са оставили онзи тънък романтичен пласт в отношението ми към циганите и днес. Макар вече да гледам с други очи на тях и проблемите им.
И вече аз, а не младият циганин, питам: “Майко България, имаш ли работа за тях/нас?” За нас гордите и волните: за тях, “неуките”, и за нас “учените”? Или всички се превърнахме в тор за избуяването на най-дивия олигархически модел в Европа...
Недоумявам в каква страна живея - у нас ...
Обичана, възхвалявана, обругавана „Въх, ...
иначе работа - колкото щеш, за всякакви категории работещи - от чистотата по улиците до чистотата на езика и взаимоотношенията. от строежа на пътища и мостове до изграждането на индивида до пълноценен, доволен от себе си човек. работа има. както и надяващи се да получат "напълно безплатно" (или поне много, много евтино) "услугата" да "ползваш" не друго, а човек под формата на "работна ръка" (останалото не е ли нужно?).
Проблемът е другаде. Аз съм работохолик. И работя. Често дори без да ми плащат. Или да ми плащат минималното. Ей от това вече много ми писна. Да доказвам колко всеки труд е необходим. Как често той не може толкова лесно да се конвертира в пари, защото не винаги сме наясно с "продукта". Хубаво е, ако е материален. Ама не всичко има моменталната си материалност. И т.н., и т.н.
Но това е разговор за дълга бира:)
Съботни поздрави
От чиста народопсихология, днес това се превръща в политически и екзистенциален казус. Нещо ни е фабрично сбъркано, а което е нежизнеспособно, то просто се явява "брак" и си отива на отредените за това места:))
Оптмистично, нали?
2. СЕГА
3. mediapool
4. Културният вестник
5. Капитал
6. TimesOnline
7. The Guardian
8. The Economist
9. EUObserver
10. Вени Г
11. Нели Огнянова
12. Радан К.
13. netinfo
14. scienceblogs
15. afera.bg
16. www.howjsay.com
17. rum
18. euractiv.com
19. zemianazaem
20. apocryph
21. lib
22. ez
23. dr.tonyfilipov@
24. worldwidewords
25. slova.org.ru
26. novinar.net
27. azcheta
28. 5 T
29. Изворите
30. Harmer