Обичам да се срещам с деца, да си играя с деца, да разговарям с деца... Децата са естествени. Те са мъдри. Те никога не ти говорят за пари: е, не поне в онзи сметкаджийски вариант, който родителите им са усвоили с времето...
Децата имат точна представа какво искат и нещо повече, могат директно да го изрекат, формулирайки го крайно коректно.
Днес, докато чаках между два делови разговори с възрастни, се заговорих с една малка деветгодишна особа, която убиваше последните си ваканционни дни на "работа с мама". И получих най-свежия отговор на въпроса Каква искаш да станеш като порастнеш?
"Нещо с агрономия", отвърна ми малката, като след моя озадачен поглед продължи: "Когато порасна искам да изляза извън континента. Искам да отида в Африка, в Намибия, за да гледам гепарди."
Било любимото й животно. Не знаела защо. Но искала да го гледа отблизо. То не било опасно, въпреки че било хищник. Така се изрази, Бога ми! Било му интересно да се качва по джиповете, когато хората отивали в саваната да го гледат...
И още много други неща успя да ми разкаже малката за тези десет минути, в които бяхме заедно. За това, че обича да ходи с татко си за риба, но по обича да лови пеперуди. Че вече има една колекция от тях в кутия от бонбони, но чака мама и тате да й купят "истинска изложбена кутия". Дори успя да ми покаже на картинка "Адмирал" (вид пеперуда), която два пъти била хванала и сега е изложена в бонбонената й кутия без капак както отгоре, така и откъм коремчето.
После се започна сагата с котките, кучетата и птиците, мишките и прилепите, които по някакъв странен начин населяваха бабината й къща в Пловдив. Както и за насекомите й, приютени в един буркан с дупки отгоре, че да дишат. Оказа се, че смокините в градината на баба й са любимите й плодове, но освен да се катери по тях, обича да храни кокошките и петела на комшиите с червеи и листа и да ги гледа как се бият за храната...
След този разговор дълбоко се замислих дали бих могла да проведа и наполовина по-смислен диалог с някой от познатите и приятелите си. Само за десет минути...
А това дете само след два дена ще тръгне на училище. И целият му уникален свят отново ще бъде натъпкан в рамките на уравниловката, на безкрайните повторения и формоването "по образ и подобие"...
Тази мисъл ме хвана за гърлото. И ще ме държи още дълго. Защото "моят дом не е място, той е хората"... (Лоис МакМастър Бюджолд)
14.09.2011 07:57
Утре ще тръгнат. Не ми се пускат, ние така добре си се занимаваме у дома, и по пътя и на лозята -говорим за всичко. Само не мога да ги уговоря да четат, напоследък пак почнах да чета им аз. Дъщерята мъчи "Под игото" цяло лято и е прочела има-няма 40 страници, но надали е разбрала много. Синът е с "Илиада" в един неравен двубой и току цъфва да пита какво е стреловержец, меднохитонен и прочие...тежко
Това, което винаги ме е впечатлявало в децата е нестандартният им поглед към света. Още малко от същия неподправен разказ на малката:
"Знаеш ли. Баба беше купила нови прозорци. Блестят от чистота. И птиците - малки косчета, лястовичета, врабчета - започнаха да се блъскат в тях и да падат долу. А долу бяха котките, препичаха се на слънце. Ей така ги чакаха да паднат и да ги хапнат. Помислих си, че ако отворя прозроците, птиците няма да се блъскат в тях, а ще влязат вътре. Но когато ги отворих и един кос аха да влети вътре, и се блъсна в рамката. Странна работа..."
Почти не я прекъсвах. Детето ми е абсолютно непознато. Само я слушах как си подрежда думите, как скача от тема на тема, но винаги свързана със ставащото наоколо, с живота като тъкан. Нямаше позиране, нямаше никакво безсмислено бъбрене: всичко, което каза си беше крайно информативно, с подробностите, с нюансите в наблюденията й, на един жив език... Не знам дали детето чете... по-скоро си мисля, че попива онова, което казват възрастните и го пречупва през собствената си координатна система, оттам и на моменти странните и дори смешни съчетания на думите. Е, майка й е филолог, това няма начин да не й се е отразило :)
Та мисълта ми е за четенето. Да, то отваря светове и набавя образен и речников запас. Но ако няма с кого да го споделиш, ако няма с кого да обсъдиш онова, което не разбираш или провокира съзнанието ти, то много скоро омръзва :) А в днешния забързан свят, четенето, което отнема време, е лукс
14.09.2011 17:25
Когато тръгнах на училище - също... Дори нямам спомени от първия учебен ден, само си спомням, че ме накараха да науча "Високи сини планини...", това трябва да е било изпълнението ми тогава... Но го научих бързо и не съм запомнила никакъв трепет :))))) Мразех да ме изпитват стандартно, защото имах силна памет и това не оставяше нищо в мен... - както дошло, така и отишло :) Само когато ми се налагаше да организирам другите и да правим нещо заедно, ама различно от това, което ни караха да правим, пък дори и да беше "спуснато", пак да си го направим както ние знаем, тогава ми беше интересно ... но за кратко... Затова от всичките си ученически години помня само, когато ме караха аз "да изнасям урока" - дали да замествам учителката, ако й се наложеше да излезе по работа или да развивам свободно мисли... докато удари звънеца или преполови часа :)
После като учител беше и е най-различно - когато съм имала свобода да правя каквото аз сметна за смислено и необходимо... е интересно за мен и за другите. Когато трябва да се подчинявам на ... нещата са измъчени :(
Иначе в училище съм имала различни периоди - и скучни и омразни.Много е важно при мене учителят - да бъде личност сам по себе си и да събуди интереса ми...
Това са нещо като откровения на вечния ученик ))) защото смятам себе си за такава,но не по програма от МОМН ))))
Мен пък не ме бива в публичните изяви,имам големи притеснения,обаче с писането зад компютъра е по лесно ))))))
Иначе в училище съм имала различни периоди - и скучни и омразни.Много е важно при мене учителят - да бъде личност сам по себе си и да събуди интереса ми...
Това са нещо като откровения на вечния ученик ))) защото смятам себе си за такава,но не по програма от МОМН ))))
която не минава с годините :) А тялото остарява и за първа година към началото на учебната година съм толкова "болна", че не мога да си обърна главата или да си вдигна ръцете над раменете :)
И още: за да се случи това духът, който населява тялото, е много наранен :) Но това е друга приказка и няма общо с екзалтацията, която винаги ме обзема, когато някой уверено почва да налучква стъпките си... просто защото си бил до него, когато му е било трудно и е правел нестройните си опити, но ти си продължавал да казваш: "Браво! Но можеш и по-добре!"
Ей това се загуби някъде в пейзажа... и от това най-много ме боли :))))
Поздрави на вечната ученичка от една друга подобна :)
2. СЕГА
3. mediapool
4. Културният вестник
5. Капитал
6. TimesOnline
7. The Guardian
8. The Economist
9. EUObserver
10. Вени Г
11. Нели Огнянова
12. Радан К.
13. netinfo
14. scienceblogs
15. afera.bg
16. www.howjsay.com
17. rum
18. euractiv.com
19. zemianazaem
20. apocryph
21. lib
22. ez
23. dr.tonyfilipov@
24. worldwidewords
25. slova.org.ru
26. novinar.net
27. azcheta
28. 5 T
29. Изворите
30. Harmer
