*
*
*

Проклятието да обичаш или да разбираш себе си J

 

Последната половин година ми се наложи „да се върна към себе си”. Преди това „вярвах” и следвах парадагми, които бих искала да съм, но не ... съм J

В резултат на „бунта” си осъзнах:

-          Не искам да ми се казва какво е „добро” за мен. Защото само аз знам какво е то.

-          Не вярвам в социалната справедливост, защото ... тя не е „реална”. Ако много работя – не работя за себе си, ако малко работя – пак не работя за себе си. Ако може някой „икономист” да ми обясни как да работя „оптимално” J (ще съм благодарна, ама пак няма да му вярвам J)

-          Установих, че „тук” (не) ми е мястото. Създавам много „откати” и „ вълнния” – много работя и много „чувствам” (двете са почти неотделими) Това, че много работя е огромен проблем и създава ненавистта на „колегите” ми, а и на тези, които трябва да обучавам (ама как другите ги „обучават” по-малко, пък пак „изкарват”) АААААААААААА нацист СЪМ (или поне германец/германка;!) – не е въпросът в „концлагера”, а в това, което трябва да се даде като „продукция”J)))))) Ама това последното кой ли го е еня?! Всъщност това „съвременен” нацизъм ли е от моя страна? Не знам... Знам, че някои ще ме обвинят в него („тесногръдие”J)

-          Искам да избягам (от отговорност?!) Ама тази – пряката отговорност – в която хем си изпълнител (на нечия глупава повеля), хем си реализаторът на нещо истинско (ако можеш да го достигнеш!) – те разкъсва! Искаш да избягаш... ама няма къде!

-          Искаш да си „истински” : нима миналата година не каза какво си мислиш по „скудоумната” програма?! Получи си заслуженото: Коя си ти, че да искаш! (Сори, когато ми беше „времето” (до 35-40 години) не се обзаведох с „титла”. Която евентуално да ме пази от случващоо се. Грях! Въпреки „ума си”, отказах да се състезавам със „скудоумието” J Сега скудоумието ми ... отмъщава?! Кой ми е виновен, че го „пренебрегнах”?

Мога за продължа същата верига на разсъждеия. Не, не е бунт! Не точно сега: направих го преди години, когато бях млада (и глупава) и ми стискаше. Сега, каквото и да правя – защото сме в криза и всеки го е „страх” – пак не мога да се отметна от „предишните” си избори. Да бъдеш себе си! Да бъдеш докрай! Когато другите не те харесват! Те ненавиждат или... по-лошо!

Си персона нон грата (защото имаш Дух и го... използваш?! J)))

Не се сърдя! Толкова ти е отредено: толкова „бачкаш” J

Прекарах живота си като „(на)виквач”! Синовете и мъжът ми го мразят, колегите и приятелите ми го мразят, аз... трябва ли да мразя себе си, защото съм толкова критична към ставащото?

Не! Но то ме лишава от елементарния социален комфорт. И понеже съм застаряващ „човек”... може би трябва да се преонтирам. Всички (доброномарено) ми говорят. Ама моята тиква (46-годищната) не увира J)))))

Смях?! Тъпо „социално” същество... независимо от всичките му (идеи)! Те ще си умрат с теб – защото си несоциокомуникабелно J))))))

"Това, че много работя е огромен проблем и създава ненавистта на „колегите” ми, а и на тези, които трябва да обучавам (ама как другите ги „обучават” по-малко, пък пак „изкарват”)"

Особено ако нямаш съмишленици. Вечно си между чука и наковалнята...