Имам странното чувство, че съм балконът в това Далчево стихотворение. Не толкова аз, колкото онова, което съм се върнала да търся тук - моята мечта, наречена "България". Виждам, живея вече 45 години в тази мембрана, която очаква "България" да се случи. Моя "тъпа" мечта. Моя боляща "рана" - от ония, които номадски си "запасал" в раницата си на войн:)

"Бредь", биха казали източните ни съседи. "Nonsense" биха се отзавали "западните" ни такива. Не разбирам нито "източните" говори, нито "западните" словоизлияния. "Работя" двата "езика", а те ни се "смеят" (езиците и невъзможността им да ни изразят:)

So... будьте здорoвы folks-ребята:) 

Ние сме "балконът" - онази (не-)необходима луксозност на битието, което ни се явява "разширение", без което вероятно можем да оцелеем физически, но не и духовно:)

***

Балконът

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.