*
*
*

Не спах добре тази нощ. Напоследък рядко си помня сънищата, но този запомних. Защото беше странен, а отговорът, който дадох на сън беше категоричен.

Обучавах някакви хора (студенти). Не помня на какво. Нещо не се получаваше, чувствах се недоволна, не на мястото си. С една дума: негодувах. Влизах и излизах от някакви аудитории, спални помещения (като в общежитие или хотел). Така се натъкнах на група от добре облечени мъже. Те ми предложиха сделка:

-          Можеш да отидеш ... (?), но трябва да те упоим.

С други думи нямаше да знам как ще се озова на въпросното място (ТАМ?).

-          Не! Категорично отказвам – беше отговорът ми.

Събудих се бавно като гледах как продължавам да „мета” коридорите с ярко червената си пола.

Беше 3 часа и синът ми стоеше на компютъра, задълбочен в поредната си игра Commando или както и да се нарича. Нямах достъп до реалния виртуален свят, затова се отдадох на спомени... от други кошмари.

И си спомних един също толкова ярък. Беше от преди 15-ина години „земно” време.

В този кошмар вървяхме с мъжа ми из едно село. Улиците му бяха кални. Дворовете – неподредени. Къщите – само тухлена зидария – бяха полуизградени или полуразрушени. Не се наемам да твърдя кое от двете, защото и двете за мен са варианти на една-единна песимистично-безстопанствена версия. Чувството ни беше тягостно. Не знам защо и как се бяхме озовали там. Наколо не се виждаха хора, но имаше нещо като шепот:

-          Срамота! Царят иде, а виж какво е наоколо...

***

Днес просто се измързеливих. Зарязах „домашните” проверки на писмени работи, а вместо това се рея из нета и чета. Не ми се е случвало отдавна. И попаднах на нещо, което свързва тези мои два кошмара. „Еволюция е това, не революция” пише Диян Божидаров в електронното издание на в. Сега по повод на протестите от миналата и по-миналата седмица. (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3335§ionid=5&id=0000901)

Нека наречем протестите „студентски” . Не само защото бяха инспирирани и донякъде свикани (не организирани!) от млади хора. С присъщата им идеалистична абстрактност, донякъде аморфност и „политическа” нецентрираност. А и защото те показаха, че има много още какво да се учи като гражданско поведение и отстояване ценностите на гражданското (демек „мислещо” и защитаващо обществени каузи) „общество” – като методи, подходи, практики, „преговори”  и „изпитни” резултати.

В това отношение се съюзявам с изводите или bottom line-а на цитираната по-горе статия. Става въпрос за закъсняла, мъчителна и по своята интензивна продължителност „кашмарна” ЕВОЛЮЦИЯ.  Добре ще е ако грубият („тухленият”) градеж е поне наполовината (като в моя кошмарJ). Но в никакъв случай не бива да се оставяме да бъдем „упоянвани” и приспивани, за да забравим за болките и недоволствата си. Макар болките на растежа да са вопиющо вътрешно раздиращи. Просто трябва да ги издържим... Но не в будна кома, в каквато ми се струва, че се намира голяма част от народонаселението.  А в будно състояние, което да поддържа едновременната мобилизация на морал и дееспособност.

Много трудна задача... изискваща непрекъсната волтова дъга между трите С-ъта:

 - самодосциплина – самообладание и самоконтрол,

- самообразование в областта на гражданските и човешките права +/vs   държавните регулации

- смелост в отстояването на себе си като „гражданин” и мислещ индивид.

Само толкоз. А всъщност изисква цялата енергия на всеки от нас... J

Ние или все още много се „щадим”, или просто не си вярваме. Може пък да е я(р)ка комбинация от двете, подхранвана от  прословутия ни наследствен „робски” манталитет, гарнирано със страха, че „себедоказването” изисква жертви, които не сме сигурни че можем да дадем или понесем без да „умрем” ... Всъщност промяната е една „малка смърт”.

Може пък точно това да ни плаши? Кой знае.... J ?