На фона на августовското безвремие, попъплило милионна София и хвърлило сянкатата на омарата си над целокупна България, мен пак ме тресат трески. Не, не е летният грип. Той се преболедува за една нощ. Него можеш да го излекуваш по метода на Дънов: гушваш любомото си същество и си пожелаваш да приемеш болката и температурата му в себе си (предварително си се настроил, че си по-силният “агент”). Вярно е, че на следващия ден си като болен: тресе се всяка твоя клетка (нали е “вирус”J), но симптомите са много по-леки и ги държиш под контрол. Докато съществото до теб сияе и вече има толкова енергия, че е способно да засипе с огън и жупел околния негостолюбив свят, който е пропуснал да сложи указателните си табели по пътя и го лишава с излаз на “магистрала” с километри (разбирай часове).

Ако това беше сценарият с моето alter-ego (съпруг), то не е същото с Малечко-Палечко.

Малечко-Палечко е в душевна треска. Изживява първата си сериозна раздяла. По-скоро не може да я изживее. Не яде. Не спи. Не може да си намери място. По неговото признание е “загубил опората си в живота”. Това ме плаши. Защото от опит знам, че човек сам е единствената си опора. Човек може да си измисли и приеме за себе си всякакви “външни” опори: друг човек - любим(а); приятелска среда (общност от ближни) ; кариера (пътя на единака); семейство (съобщност); национална идея (въображаема общност) и/или Бог (абстрактната всеобемаща общност). Но каквото и да избере, то винаги трябва да е поместено “вътре”, във фокалната точка, наречена “Аз”. Там не бива да е “празно” или по-точно, там не бива да бъде само едно от по-горе изброените. Не бива да има “унилатералност”. Тогава става страшно и идва... пустинята. Англичаните имат една ужасяваща с точността си поговорка: “Никога не слагай всичките си яйца в една кошница”. Разбира се, ако трябва да направя сравнение с по-горе казаното, тук не става въпрос, че не бива да имаш “много неща” значими за теб, а по-скоро да не ги полагаш “външно от себе си”, да не предаваш надеждите си само на “едното вместилище”, което остава външно на теб. И в момента, в който изтървеш кошницата, да изпочупиш всичките си скъпоценности, в които си мислил, че съдържаш зародишите на нов живот.

Малечко-Палечко е направил точно това. Може би защото е раче (зодиакално) и отказва да споделя “външно” страховете и несигурността си, но много държи да има свое собствено “сигурно място” (haven), което сам определя невидимо за другите. Може би защото е само на 19 и няма житейски опит, може би... Но това ме връща, заради него, конкретната ситуация и моята съпричастност, назад в спомените ми. Когато като студентка по абстрактната материя “българска филология” се терзаех как при огромния опит и знания, които се съдържат във всеки от нас, ние не можем да ги предадем дори на най-близките си. По-точно “знанията” – разказът за преживяното – можеш да “предадеш”, т.е. да го разкажеш. Но не можеш да предадеш, нито да подготвиш с разказа си другия как да премине и изживее болката по научаването. Не можеш да спестиш на другия, дори най-близкото ти – детето ти, ужаса от лутането в себе си, угризенията, терзанията, чувството за безвъзвратна загуба при неправилно формулирани приоритети.

Колкото и да му разказваме аз и баща му за нашите “нещастни любови”, за нашите кариерни неблагополучия, за провала в битки, които са били важни за нас, това не е “същото”. Той се оказва сам и беззащитен срещу болката. Неговата. Собствената. И трябва да изпие горчивата чаша, защото тя е антидотът му.

Дотогава обаче – докато сам изработи имунната си защита - можем само да бъдем около него. Като свидетели, че и на нас са ни се случвали “подобни” неща. И че човек пораства, когато сам мине през тях. Като “инициационен преход”. Като повторение на “грешките”, които ни правят хора. Които не ни оставят да забравим, че е човешко да грешим, но е божествено да простим. Първо на Другия, но преди всичко на себе си. Като междувременно сме си извлекли “уроците”J

Моето малко дете се учи. Не мога да му взема треската. А и не бива. Защото иначе “няма да порастне”. Но трябва да стоя на стража до него, за да не премине граници, които не се преминават или отвъд които урокът не се научава, а се превръща в рецидив... на грешката.

В картите Таро имам една любима карта: Колелото на съдбата. Според изображението и тълкуванието на Ордена на Златната зора в горната му част е изобразен Сфинксът (висшият Аз на индивида, единният биполярен мъжко-женски Дух), а в долната е циноцефолусът – маймуната с кучешка глава (низшия животински Аз, който хем е “биологически”, хем “социален”, хем “игрови” и подвеждащ, хем “верен” и клонящ към собствения си тип). Давам си сметка, че както аз съм преминавала и преминавам през Колелото на Живота (другото име на тази карта), така го прави и синът ми. Импулсите му в началото на настоящата приключваща връзка са били “низки” - като отмъщение за несъстояла се друга негова “връзка”, изпепеляване на химера чрез химера. Но когато Колелото на Съдбата е “захапало” и той се “възвисил” до Сфинкса и осъзнаване на това какво е “любов и живот”, Колелото рязко се е сурнало надолу и той пак се оказва над... Бездната. Без опора и висящ като паяк на собствената си паяжина в буреносен вихър....

Ох, Детето ми, колко “порочно” и колко “истински” те е изграл Творецът, за да осъзнаеш какво си “натворил”J Така беше с мене, така е и с тебе. Нямаше как да те подготвя за този “шамар”. Но пък е отрезвяващ. И повече ще го запомниш от всичките ми приказки и дидактически назидания...

Стискам ти палци, дете. Защото, когато и да излезеш от този “кошмар”, вече ще бъдеш малко повече... Човек. Амин.