Днеска отново се срещах с хора. Основното за което си говорим с тях е... за страховете си. Мислех си... когато бях малка, че страховете са мой патент. Че само аз се страхувам и това ме прави... малоценна. Впоследствие научих, че страхът е ... мъдрост. Поне дотолкова, че да оцелееш. Не бива да пипаш в контакта с голи пръсти – ще те “удари” токът, не бива да казваш “истината” гласно, ще те накажат или... натикат в миша дупка.

Понеже съм се родила като “Иванушка дурачок”, много дълго, че... и досега! - отказвам да се подчиня на правилото “оцеляване”. Всъщност, не съвсем. Чаках(ме), докато синовете ни пораснат. Веруюто ни винаги е било – моето и на баща им (по стечение на обстоятелствата изписах “маща” им, но това е вярно – той им е майка + баща, както и аз съм “бама” – баща + майкаJ). Ролите на родителите невероятно се променят. Ние сме хибриди – като семейство и същности – “маща” и “бама”J.  И каквото и да сме правили като отделни “същности”, винаги сме отстоявали правилото, че не могат, не бива!,  да бъдат “заложници” на чужди мисли и решения нашите деца, т.е такива "мизувирщини", произлизащите само и единствено от нас или от околните (идиоти). С баща им до този момент сме държани от страха – най-големия “морализатор” в някакъв смисъл. Каквито и постъпки да имаме, така трябва да обосновем ставането и последствията им, че да не се стоварят върху тях. Да ги опазим. Живи, здрави, в разсъдък. Все повече се убеждавам, че това е била най-мъдрата линия на разсъждение и... превантивност. Нито сме светци, нито сме праведни. Просто “мъдри” в житейския смисъл на думата.

Колкото сме “мъдри” към семейството ни, най-голямата ни ценност! – толкова сме “халосници” към обществото. Но пък от друга страна, с “обществото” живеем и дишаме. Ние сме там 20 часа от 24 – да се чудиш как са пораснали горките ни дечицаJ Не знам дали е дивотия, но така сме “създадени” и всеки си е следвал нишката на проявление. Да си до другия човек, да си до другите хора. Като знаеш повече - да раздаваш от своето знание, като можеш повече – да го впргнеш за другите. Рядко – понеже така сме били учени – сме мислили за “материалната възвращаемост” на нашия труд или усилия. Може би до съвсем скоро си мислехме, че сме perpetuum mobile. То така ни изглеждаше. Почти всичко ни се отдаваше лесно – нали сме «Водолеи»J : ние сме «братя» на целия свят и целият свят ни се отплащаше братски. Да, да, ама не...

Дойдоха онези «вълчи времена», в които човек за човека не е брат. Усетихме го, преболедувахме го... и някак пак се връщаме към себе си. Ние не можем по друг начин. Нека Светът се страхува. Нас не ни е страх. Не ни е страх, защото знаем да се свързваме с другите хора. Никой не е сам, ако е «свързан» с друг. Само че нашето «свързване» не е на материален принцип. Всичките ни приятели го знаят и го експлоатират по един или друг начинJ По най-добрия начин: ако си в беда, нужда или просто в депресия, нямаш проблем! Ако искаш да ни експлоатираш за «материални нужди» - не ти се отваря парашута. Нещата са прости: но първо ти трябва да си отсял зърното от плявата. Ако не си го направил: не можем да ти помогнем. Както не бихме могли да си помогнем и на себе си... ако не бяхме минали през горнилото.

Та. Страх ли? Имаме го: дали организмите ни ще издържат, дали мозъците ни няма да гръмнат. Във всичко друго – не изпитваме страх. Защото сме «едно» - по между си и с онези, с които се припознаваме като «обичащи» се.

Какво повече да искаме от живота?