На душата ми е неспокойно, носът ме сърби, а очите – бодат. Всички признаци, по които тялото показва, че иска да плаче. Вътрешният темплейт на нервната ми система е в непрекъснат тремор. Вродената, но неопитомена впечатлителнност държи моралното ми чувство или центъра на справедливостта под непрекъснато напрежение. Вътрешно жужа, а външно разпъвам лицето си в гримаса на усмивка. Бръчките около устата ми се вдълбават, за да я поставят в скоби. Извън скобите остават очите ми – дълбоки от болка: черни дупки, където светът е погълнат, за да бъде изплют от Другата страна. Там където пребивавам Аз...

Потресът ми от света, който непрекъснато ме въдворява в затвори, болници, лудници и училища, където униформата е усмирителна риза, избива като пот по дланите ми. Трудно ми е да хвана и задържа каквото и да е. Влагата по ръцете ми го отмива. Слава Богу, че не принадлежа към притежателните местоимения. Не ме боли от придобавето на загуби. Браня относителността си: да се отнасям с онази мяра към света, с която той се отнася с мен. Той е брутален, аз – иронична.

Иронията не ти отива беше се изцепил някой във виртуалността. Кой казва? Иронията е онази дреха, която обличам, за да не съм съвсем божествено гола и следователно... уязвима за всички онези паяци-кръстоносци, плетящи козните си в устрем да се закрепят към света. Аз съм пеперуда, разкъсваща с криле жeлязната паяжина на устроеността. Моят дом е въздухът, а той е все по-миязмен от лицемерие наоколо. Задушавам се, а не мога да дишам и с противогаз. Не понасям нищо изкуствено: алергична съм и моментално се изприщвам от синтетика. Кожата ме сърби: тази външна граница на съприкосновение с материалното е непрекъснато възпалена вече. Този свят изгони идеализма като фалшиво съзнание и сега се е устремил към бездната на ненаситната материалност.

Няма място за мен в този сМят. Живея без счетоводство на удобните приятелства, защото свещеното не може да бъде инвентаризирано и сметното. То Е. Разнолико и единосъщо под повърхността. Винаги ново, никога неостаряващо под патината на времето.

You’re just an ambassador, ми казаха Прозрачните някога насън. Затова твоето място е Навън и никога Вътре. Не се овътряй в интриги и не се прилепяй към нищо земно. Твоята длъжност е да се движиш и да...

Последното го прошепнаха под прага на чуването.

Всяка сутрин, особено в събота, преговарям последното недочуто послание. Най-важното за Посланика.

отива ти всичко, щото мислиш за това каква си, а не си се затворила в уюта на черупката. обяздвай скапаните неудобства на душата и ги разкатай от галопиране. сигурно има начин да натриеш носа на комичните изражения на положението!!!!!!!

Аплодисменти за този постинг и за готиното парче! Взимам си го в блогрол ;))))

даже нямам сили за усмивка

Винаги има начин да натриеш носа на "положението":)) Най-малкото като продължаваш да живееш по собствените си стандарти независимо от оценките на другите.
Поздрави и благодаря за ободляващите думи

Винаги трябва да намерим сили да изтръгнем усмивка от себе си:) Но ти го умееш толкова добре, че едва ли имаш нужда от това аз или някой друг да ти го напомня...
Прегръдка за теб, несломим дух:)

понякога се налага да махнем с ръка и да кажем - Майната ви, аз съм си аз! Такава съм и такава се харесвам! Който не ме харесва - няма вкус!

Не е проблем да махнеш с ръка... Проблемът е да накараш другия да се замисли за границите, трансгресиите и други емпирични метафизичности...
Поздрави

че ми се струва....понякога като че ли изземате правото на Всевишния.

Не сте ли се замислял, че понякога това е форма на наказание:))
Извинявайте, че ще цитирам покойния си баща, който ми го "съобщи" едва след смъртта си, но... звучеше нещо от рода "Сега с достойнство трябва да понесеш наказанието си":)) Мисля, че по някакъв начин това отговаря и на Вашия намек за "богохулство"...
Поздрави