Това е своеобразен "коктейл" от мисли, породени непосредствено от постинга на Lemonpie, но в тях може да намерите и различни други отгласи. 

Позитивизмът като действие и нагласа често се приема едностранчиво: сякаш човекът е самоположен в света, забит като камък или кол, и от него зависи единствено и само да се раздвижи и тръгне нанякъде:) Да си постави цел и да я постигне. Да се съобразява с даденостите, но да ги използва най-вече в своя "изгода" - постигането на целта. Целта най-често не се коментира. Обикновено се приема като значима - е, така си е, тя винаги е значима за конкретния човек, иначе защо ще си я постави в ума преди да тръгне да я изпълнява? Но в сравнителната граматика на множеството преплетени и успоредни действия на милиардите хора по земята, тя просто си е едно малко актче - с по-големи или по-малки последици. Понякога - трагични последици: не само за самия човек, но и за околните. 

Точно върху последното ми се наложи да поразсъждавам вчера. Да го изживявам отново и отново. В деня на любовта и виното (както масата от българите празнуваха вчер"ашното) аз празнувах простичкото: че мъжът ми се завърна жив и здрав вкъщи... от войната по пътищата. 

Ще надникнем първо в "голямата" Bg картина. Започвам с отсъждането: страната ни е предмодерна след като позволява случването на войната по пътищата. Изводът: дори някои да мислят и дори да твърдят, че държавата ни е модерна, трябва дебело да подчертаем, че това не е така. Насилието е оставено у гражданите. Те рядко се трепят с голи ръце или с пушкала (макар и това да се случва). Те се трепят с машини (коли), които използват като танкове. Твърди се, че това е поради неумело управение и лични грешки от страна на гражданите. Аз пък твърдя, че това е поради неумело управление в държавата, т.е. нея я няма там, където трябва да бъде: да създава правила и да налага насилствено спазването им чрез административни глоби и ефективни наказания. "Хумористична" вметка: държавата вече дотолкова се заигра с ненасилственото регулиране, че започна да се занимава с изграждането на държавни стратегии и фирми в областта на голфа. Всичката Мара втасала! Вместо туш, тук иде иконата "rolf":) 

След като глобалния "фон" е ясен със случванията и неслучванията му, с неясността на целите му, с разминаването между заявените цели и подмолните действия и т.н., редно е да преминем към индивидуалния background:) Съпругът ми е меко казано "предразположен" към самонаранявания. Освен това има зад гърба си поредица катастрофи, от които винаги е излизал цял като по чудо. Само веднъж си смени "лицето" (беше в началото на 30-те си години, така че суетата му силно пострада:))Тъй като не го смятам за глупак или такъв, който не може да се контролира, навремето си направих труда да се разтърся. И открих информации, които не ме изпълниха с ентусиазъм. Според астролозите, енергийната положеност на рождения му Марс в 12 дом се включва всеки път при тежки транзити. Според ясновидците това е "карма", особено когато става въпрос за коли и катастрофи с тях: споменаха извършено престъпление с кола и клетва, която го гони от... предишен живот. Съветът: Вие шофирайте, не го оставяйте той да кара!. Естествено - незпълним в днешно време: аз не мога да работя вместо него:) (Да оставим настрана това, че самата аз като шофьор съм заплаха с резките си маневри за другите участници в движението:)) Но предупреждението беше дадено и ние всички вкъщи го имаме "едно наум" (независимо дали другите вярват в това, което излагам тук, или го смятат за "бабини деветини"). Превантивният контрол от моя страна се включва винаги, когато трябва да пътува някъде: къде си, пристигна ли, кога ще пътуваш обратно и т.н. влудяващи всеки себеуважаващ се мъж въроси. Затова той започна да ми спестява служебните си пътувания. Особено когато са в рамките на деня.  

Когато снощи, прибирайки се към 19:30 с напълненото с хелий балонче-сърце, не го открих вкъщи, не побързах да се разстроя. По-скоро се ядосах, че пак се е запилял с приятели в околните кръчми-кафенета. Пък днес си беше 2-3-4-ен празник (оказа се, че и археолозите празнували!) Пуснах балончето да се рее под тавана, налях си чаша вино, запалих цигара и... зачаках. Не ми се наложи да е мноого. (Не обичам да чакам, но затова след малко). Не след дълго вратата се отвори, главата на мъжа ми изгря, след това се появиха чантите с напазаруваното (бяхме си разменили вече репликите кой ще пазарува, защото обикновено купуваме 2 пъти едни и същи продукти, чак до марките им, без да сме се наговаряли:)) Разтовари се от тях. Усмихна се на балончето, което го гъделичкаше с връзката си и се приближи, за да ме целуне с думите: "Честит ти троен празник и на теб!" Тук се зарадвах, че мъжът ми най-после се е поинтелектуалчил и е запомнил кой е третият празник днес (мислейки си за успението на св.Кирил). Но не би: радостно-възбудните съмнения бяха набързо разсеяни с изреждането: "...Трифон Зарезан, католическия празник и това, че мъжът ти е жив!" 

Хлъцнах. Нямаше нужда да ми казва по-нататък. Още повече, че близо седмица преди това имах от "онези" сънища. С дългото послание-изречение, от което ми беше останало само крайчето "...на гроба на мъжа ти".  Страховете ми се бяха възбудили наново и бях продрънчала приятели, за да търся тълкувание и утеха. Получих я: от много и различни места. Дори и като циркулиращи молитви, които приемаме за спамове, макар и от приятели, а от суеверие чинно разпращаме на определената в края им бройки. Но дори не и това ме накара да мисля за личните ни "позитивни" усилия, които всеки предприема според натюрела и разбиранията си, а следната поанта в снощния ни разговор:

Мъжът ми: "Беше страшно, ти казвам. За частица от секундата животът ми мина като на филмова лента. И след това виждах само кости, черва и кървища. Тогава настъпи някаква психологична борба между мен и човека насреща. И той взе решение... да ме подмине. Размаза се в следващата кола. Слава богу, може би поради маневрите, скоростта беше убита, и жертви нямаше. Само ламарините на двете коли... са вече почти неизползваеми". 

Оказа се, че не по-малко важно е да накараш "нещата" (предопределени от обстоятелствата и собствената ти "обремененост") да не се случат. Те - мъжът ми и другият шофьор - бяха избегнали смъртта в съвместния си двубой. В тарана на "черната" психическа енергия, която тече по пътищата ни, която всички увеличаваме веднъж влезли в потока й - с раздразнителността си, с прибързаността и недалновидността си. Държавата - охраняващата - я няма или поне се крие в храстите:) Оставаш ти и този срещу теб. От нас и от поведението ни зависи всички да се приберем вкъщи: ако не здрави (знам какво е след такъв стрес, лекуването е твърде дълго!), то поне - цели (onepiece)!      
    

Вчера наистина ти е бил голям празник...
Защо ли си мисля, че мъжът ти ще премине в отвъдното не много скоро, но тихо и спокойно...

Макар и вспыхчивый, той е рядко благородна душа! Лесно е да проявяваш благородство, когато не си предизвикан, когато самият ти не си в "киреча". Но това, което наблюдавам у него като личностно развитие през последните десетина години, ме изпълва с надежда и оптимизъм:)

Всичко е суета и суеверие.А истината е че сме жестоко безрасъдни.Като получим поредния ритник едва тогава се позамисляме.Но уви .... за малко.

докога

Суетата и суеверието са необходими на общия ни път:) Понякога облагородяват действията, самоотнасянията ни и даже взаимоотношенията ни.

А за жестоки, сме жестоки. Някои към себе си, някои - към другите, всички - по малко или по много - и от двете. Не знам за Вас как е, но аз прекарвам живота си в размишления:) И по-малко действия: особено, ако не съм сигурна какъв резултат възнамерявам да постигна, как той ще се отрази върху околните и какъв ще е "откатът" върху мен:))))))))

Кое "докога"?

Сутринта си намерих обецата в огромната си, хаотична чанта. Как е паднала там без да я усетя е енигма, която е повече от мен и хич няма да я нанализирам. Както казват гърците и както повтаряше баба ми "Никай човек не се е загубил в света".
Животът те напуска, когато те напусне тръпката.
Аз пък да кажа, че последното нещо, което ще напусне Коцо е тръпката. И с мен е така. И казвам това, защото това повече чувам, и това разбирам, не казвам, че няма тръпки, които не чувам, но ги има.
Станалото е повод само за едно нещо - курбан чорба през март. Като цъфнат кокичетата.
Нищо не се загуби вчера , само Жан се намери и това е много важно за всички ни.
Целувам ви всите неправилни хипита и до много скоро, рано ни е още, пилата, не пробвайте да се измъквате:))))))

Защото те издирвам от 10 минути:))
Курбанът ще си го ядем с наслада. Защото си е наш!
ххх