*
* * * 
*

Да даряваш без да намаляваш себе си Да обичаш без да заслепяваш Да пламтиш без да гориш душите на околните Да изпълняваш светския си дълг без да го натякваш Да се самоотричаш, за да възхвалиш Творението Да си сред и с другите като присъствие и състрадание, Вдъхновение и утеха да си винаги: като пътуване към Другост...   Това себепреодоляване го можеш Ти.   Ние само правим поредния опит. Падаме и ставаме, влачим си кръста... до поредната миниатюрна могилка, която гордо наричаме “своя” Голгота. Колко гъби напоени с оцет да излижем – от инат! - за да прозрем, че смирението не е пасивен акт, а активно състояние на задчелието? Че след всеки триумфален вход в Йерусалим ни чака предателството и тръни по челото? Че се прощава не само на думи, а винаги с дело... Колко пъти още няма да ни достигне тази мъничка смелост? Колко пъти Възкресението ще е единствено и само хромаво стълпотворение? Колко....?   О, Господи! Стой си на кръста! За да можем смирено да те обожаваме: Само тъй, някак по празниците, но... без всекидневно да си мърдаме пръста да строим Твоето Царство тук и сега. По ни е лесно да сме богомолци, отколкото богоподръжаващи! Ний сме по лесните работи: По консумацията и по забавите, по забавянето и по забравянето, по козируването и по сплашването, по склонената главица пред Земния Цар...   О, Господи, толкоз е лесно да бъдеш рая! Пак помисли си дали точно “нас” за спасени да бъдем избра? И докога... ще се точи Спасението???   О, Господи! А ти на кръста се възкачи да измолиш милост за тази Земя, за онази спечена бучица плът, която “сърце” се нарича: да я възвисиш с небесния цяр на любовта. Пък ние само отрова от нея извличаме... Бият камбаните в Твоите храмове, И богомолците пак са привикани: Но дали, за да бъдат обичащи? Или просто, за да ритуализират Деня?   Няма Врата, там където има Стена И ушите са за нечуване, А очите – органи на невиждането. Всичко е суета... сред океана на Нищото...   Все още с това наследство се борим. А утре – може и да почувстваме, А утре – може и да помислиме. Цял ден си ни отредил за Мълчание, Преди да възкръснат мечтите ни...   От Възкресението ни дели само един ден: Съботата! – на нашето съмнение и недоволство В Не-делята! - вече всичко е свършило! Савел е станал крайъгълен камък на Църквата, А неверни Тома – най-убеденият Ти следовник.   Неведоми са Пътищата Господни... Затова ги намираме едва след като ги проходим...   Преди това сме неверници, закачили Вярата като предизборен лозунг на равнодушно-лъскав ревер...   Пак ще патоходим... където този свят ни отведе, преди да прекрачим в... Отвъдното.   Дотогава само сънищата ни са истински... И всекидневния ни разпети Петък...   Все пак... има Истина. Но тя се крие в сърцето...   Господи...         

страхотно е това боди !

Но донякъде твоето тазсутрешно откровение ме вдъхнови:) Така че, приеми моите искрени благодарности, съратнико!

Весели, а дали да не кажа, и по-смислени празници?

горчивата истина, но така добре казана! Поздравления!

Горчивата чаша не е отминала никого. Въпросът е какво правим след като я изпием?!

Поздрави и пожелания за добри и вдъхновяващи за дела празници!

надявам се да можем да се поздравим и на Възкресение, Боди!

То нали едната жяра ни крепи напоследък...

По ни е лесно да сме богомолци, отколкото богоподражаващи

Неведоми са Пътищата Господни...Затова ги намираме едва след като ги проходим...
_________________________________

Поразително, точно, премерено.

Благодаря!

са ни дадени ... като патерици... да прокуцукаме... към "изхода":)

Христос воскресе! А ние?

Ногато нещо е толкова хубаво,че дъх и сарце замират-какво да сториш? Да чакаш да ти мине или да не оживяваш?

Винаги е оживяването:) Другото са физиологични подробности:))
ххх