*
*
*
В душата ми е равно и спокойно.
На блатото в средата се изтягам.


Тресавището няма да ме глътне.
Калта обаче стяга кожата.
Средновековното мъчение започва
и в менгеме съм стегната до крайност.


Във очните ми орбити безсилието
играе на въже като палячо.


Безумието има своите закони.
Горчилката кипи и прекипява.
Разрядите помитат остроумието
и чакат във поредната засада.


Душата губи свойто равновесие,
макар и да лекува ревматизъм,
калта не стига и за колоса от Родос,
но като него съм обречена на гибел.


Не мога да се сътворя наново.
надолу тегли ме билото и не било.
Какво пък толкова. Да свършвам вече.
Че съм омръзнала на себе си и всички.


Какво пък толкова... Но винаги напира
недоизречен древен афоризъм:
жестокото падение се дава


крилете да опиташ. 

Ако имаш...


Из "Салтомортале в свраче огледало"
Соло за душа и еолова арфа

y0pUpn <a href="http://rgyrebrxdaua.com/">rgyrebrxdaua</a>