Случи се отново! Скоро ще имам рожден ден. Всички знаят или поне са чували за Сатурновата дупка: зле ти е, боледуваш или светът се стоварва отгоре ти, всички искат да ти се разхождат по главата... а ти трябва да казваш (така е редно): Благодаря! Моля да ме извините, че Вие ме настъпихте по мазола!  Извинете, че Ви създадох това главоболие, точно там да се озова, точно на Вас да Ви създам главоболие!

Абсурдно е! Струва ми се, че този Кафкиански мотив е заложен в част от българите, дали по-образовани или по-чувствителни, казва ли ти някой -;) Но така върви Светът... и ние трябва да го прибутваме всеки ден. 

Та вчера имах един от най-отвратителните "работни" дни. Те не се отличават особено едни от други. Но в някои дни "гадостта" е особено гъста, непоносима и ти се струва, че всеки момент трябва "да се гръмнеш", за да се свърши "веднъж и завинаги". Защото не може така, и ти го знаеш, но продължаваш да не роптаеш, а да се опитваш да направиш най-доброто, да е "хем вълкът сит, хем агнето - цяло".... А в това време кръвта ти се качва в главата, нервите ти са опънати до скъсване... и без да скърцаш със зъби, просто затваряш телефона, затваряш вратата на дома си зад себе си... и тръгваш към следващата си мисия....

Така и се оказа. На поредната спирка, на която чакам "адския транспорт" (разбирай, "градския")... съзирам найлонова торбичка, фирмена -;) Пуша нервно, гледам цифрите, съобщаващи кога евентуално ще се появи дългоочакваното превозно средство... Не знам за вас, но когато се окажа на спирка, винаги ми кипва адреналинът: кога, как и защо... толкова бавно и не навреме! 

Заглеждам се в торбичката. Нали трябва да чакам -;) Оглеждам се дали някой няма да си я потърси. Десет минути - нищо! Идва заветният автобус: качвам се, вземам и торбичката. Толкова съм бясна, че въобще не мисля за нищо! Торбичката е поредното нещо, което виси на ръката ми...

Отивам на работа - ента смяна. Не искам да го обсъждам, нито да го стоварвам на учениците си -енориашите. Всъщност моите ученици - независимо къде и как - са ми енориаши: трябва да ги въвеждам във Вярата, че те могат, че Знанието е е нещо, което те имат, проблемът е в придобиването на умения!

Някъде към 10 часа се прибирам вкъщи: поглеждам в торбичката. Дрехи моя размер, с етикетите. Не точно онова ,което аз нося: но на подарен кон, никой не гледа петалата!

Смаяна съм... това се случва на два пъти вече: първо беше шалът за РД на мама, сега... "някаква премяна" (с извинение "парцалки") за моя РД. Като че ли Вселената (Бог) иска да се реваншира... и в ден, в който те е прекарал през иглени уши, иска да "те зарадва", казвайки ти: 

ТИ МОЖЕ ДА СИ НАЙ-ГОЛЕМИЯТ УРЪФЛЕК, НО НИЕ ТЕ ДЪРЖИМ ПОД ОКО: ХАЙДЕ, ЗАРАДВАЙ СЕ НА МАЛКОТО, ЗАЩОТО... ти ГОЛЯМОТО... ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ ГО ПРАВИШ, БЕЗ ДА ГО ВИЖДАШ, А МОЖЕ БИ И БЕЗ ДА ГО ОСЪЗНАВАШ!

Така или иначе "ти спряхме сънищата" - по твое желание - хайде, приеми ни подаръка! ЗАРАДВАЙ СЕ, БЕ! 

Тъй де, зарадвай се! Блаогдаря! Не знам дали ще нося "парцалките", защото не са моя стил, макар да са моя номер -;)) Но никога няма да забравя, че Вселената отвръща на "удара" върху теб (сумарно причинен от Нея) ... с Обич, опитвайки се да те зарадва! Парадокс: парадоксът на съществуването!

безспорно подарък :) Бъди честита и здрава, Свобода, с поглед за чудото на живота и мига!