Всяко начало на учебната година ме изпълва с тъга. Това е било от първия ми учебен ден като първолаче, а още по-назад - като първогрупниче в детската градина - беше истински кански писък, а сега... просто естествена или странна депресия, изпълнена със спомени за болка от "падания" и "падения" и същевременно от луда радост за успехи и постижения, които са разчупвали собствената ми черупка и които... в повечето случаи са останали незабелязани, макар бележещи рубежи в собственото ми развитие или това на някой друг, ближен или далечен, но все така Спътник по Пътя....

Няма друга "професия", която така да бележи човек до смърт, както учителската. Сега е модерно да ни наричат "преподаватели", макар че такива ние не сме. За да научиш някого на нещо, ти трябва да "станеш едно" с него или нея, да криволичиш, да падаш и да ставаш, да се караш и сърдиш, чакайки ответната "позитивна реакция"  - съществото насреща "да се събере", за да отвърне "на удара". Трябва много да обичаш някого, за да "го откъснеш" от себе си, макар винаги да му навираш в носа "собствените си истини" - като вирус, който "заразява", но очаква имунна реакция, а не "дълговечна болест или смърт" за организма. Това е толкова "мъчително" за емоционалните ни души, за страдалното ни тяло, което често е изправено на прага на силите си, за Духа, който като всеки истински Дух изпитва съмнения, но е убеден в резултата...

Няма друго човешко действие, което е заредено  с толкова Вяра, че "утрето" - малчишката, трепеликаща около трудните за усвояване "абстракции" и практичности, един ден ще се изсули от теб. И ще бъде себе си. Няма друга човешка дейност, заредена с толкова Надежда, че децата ни ще са по-добри от нас, но само... защото ние ги прекарваме през иглените уши на "невъзможни начинания", за да ги видим, че са преминали успешно... отвъд "мушенгиите" ни, просто защото умеят да се адаптират в неадаптеруемото. Няма по-голяма Любов от това - да блъснеш детето си в "дълбокото" и да му заръчаш: "Плувай! Ти можеш!". Много е жестоко, но и много "мъдро"... ако устискаш в горнилото, в най-трудното, което е за теб... успяваш да "доплуваш" до философския камък. До българското: "Баба знае 2 и 200". 

Лично аз не жаля нито собствените си, нито "чуждите" деца, дадени за "ашладисване". Живеем в жестоко, макар и мимикрирало като "леко" време. Този, който може, ще се докаже чрез труд. Другите ще бъдат... по ВИП Брадър -;) 

Вярата в оцеляването е... да сме безкомпромисни! Надеждата: че ще възпитаме същества, които ще са състрадателни, но неогъващи се пред съблазните на Света. Номерът е да го направим чрез Любов: да сме винаги до тях, но да не отстъпваме в изискванията си, в Любовта, която "дава, ала не прощава" и която поставя всеки и всичко по местата, които им се полагат според Справедливостта!

Дали е Мъдро? Само Времето може да отсъди. Както и нашето "настояване", че Светът е винаги един и същ в същността си, макар и изменчив в проявленията си!

Честита Ви Вяра, Надежда, Любов и майка им - София!