Разпльокала съм се и това не ми "харесва"... Защото цял живот съм била обучавана и наставлявана, че най-важното е да "се действа"... дори не толкова да го обмислиш, но да го приведеш в действие. После... да му отчетеш резултата... Тъпа Западна максима... "вложение" (усилие) - "(отчетим) резултат"! Дръжки!

Най съм била щастлива, когато "не съм действала"... когато съм се реела из пространствата и времената и съм "умозрителствала". По принцип така описват състоянието "НИРВАНА", момента преди Смъртта, "злословието" (критическото обрамчване на ставащото), съзерцанието - гледането в една точка (особено ако пред очите ти има "зеленина" - Божието Можене...) 

Переодично изпадам в "странни пролапси"... по желание на Душата ми.. когато не действам. Когато просто СъМ. Тогава... оценявам всяко движение на въздуха, макар всяка сутрин първото нещо, което правя, е да видя как цветята (растенията), които все още отглеждам, "растат"... Радвам им се. После... преминавам в битовизмите... да навикам някого, защото няма как да се чуе, че "навиквам" себе си -;) 

Критическото осъзнаване и оразмеряване на Света ми е вродено... може би не за всички, но за мен е! Значи... не мога да му избягам!

Всеки ден се явявам в Съда. Слава Богу, той е вътрешен и там... отлагане няма! Знам какво съм извършила и какво ми предстои! Знам, защо съм "забавила" нещо като "отсъждане" или "въвеждане в експлоатация". Понякога съм "гузна", въпреки че знам... за причините, мотивите и ... последствията! "Гузна" съм не пред другите, а пред Себе си! Понякога не мога да издевателствам над Себе си, въпреки че знам... че може и ОЩЕ! По-често ми е "мъчно" за околните: и си казвам - "Ако аз съм толкова луда, за да налагам невъзможен ритъм за Себе си, трябва ли (редно ли е?) да налагам това и за другите, които... (знам, че) нямат моята издръжливост, моят чепат характер, моята влюбеност в кауза, която надхвърля мен самата -;))))

Точно тогава... във времената "на разпльокване" (или смекчаване)... си давам сметка, реална, а не умозрителна, колко Човекът е крехка Вселена и колко "аз" (който и да съм) предявавам претенции за "Кръста, който трябва да се понесе", който  Другия не може да си позволи (защото познава или не познава, но интуитивно знае... "силицата" си)

Всеки ден работя с хора... най-вече с тяхния "потенциал" или "способност"... за "бързо/ускорено" усъвършенстване. И всеки ден чувам воплите им, че "не издържат" на темпото. Чудя се... защо ни е дадена "горчивата чаша"... "да се усъвършенстваме, преди да сме узрели". Защото това е "предизвикателството" на Нашия Век. 

И макар "да го работя", все си мисля... че Човек може да узрее (независимо в каква област) само "когато му е дошло Времето"... не и преди това. Дотогава се чувства "глупав". Което е и най-нормалната Човешка реакция!

Така най-накрая дойдохме до неминуемия извод: в съвременната ситуация Човек се чувства "глупав", защото се иска прекалено много от НеГО/НеЯ... Ние сме Човешки Същества... учим бавно... "ускореното" развитие "ни изкривява" -;) Затова сме "чудовищата", които никога не бихме искали да срещнем, но ни се НАЛАГА!

Аз съм Човешко Същество... и искам "да имам времето си" да осъзная къде съм и какво правя! Другото ми напомня като "тъпата задача" от Мащехата на Пепеляшка: Трябва да разделиш граха от просото от житото... за да отидеш на Бала -;)  Хайде, холан! Стараем се... но не и преди наистина да имаме каквво "да разделяме" (като дискриминационна, а не технологическа функция!) 

Ако изобщо схващате за какво иде реч -;)))