Въпросът изглежда чисто ексистенциален, обаче не е -;) 
Често като човек многократно го чувам... от себе си и от близките си, особено от по-възрастните. Защо да живеем, след като светът не отговаря на очакванията ни, онези, които ни бяха създадени от "идеализма", които някои припознават с идеологическите внушения на социализма...

Ние въобще не живеем в "идеален" свят. Но докато бяхме "малки", пък и за настоящите поколения, "училищното  и семейното възпитание" се опитва да създаде идеалния модел, според който "ТЕ, ДЕЦАТА" ще просперират "САМО АКО...."

Това въобще не е вярно! Защото... Обществто никога не си е спазвало принципите, които открито е заявявало. Винаги е имало "двойни стандарти". И децата са били "хвашани" или да следват "двойния стандарт"... и съответно да "лъжат и мажат", но "да се издигнат", или да бъдат "низвергнатите бунтари", които ще променят ВСИЧКО... но с цената на собствения си живот...

Най-големият ми казус е... кои точно да поощрявам или дори.. да обучавам -;)

Мисля, че въпросът в заглавиенто е все още риторичен, макар и за мен... да е екзистенциален -;))))))

В крайна сметка ,човек е "някъде" докато има кого да учи или от кого сам да научи нещо ) Понякога чувства,че е твърде различен и оттам и усещането ,че това не е неговото място.Но точно това различие в крайна сметка е ценно ,защото учи и него и другите.От друга страна ,човек винаги намира в какво или кого да се привърже.....

Оказва се, че аз съм привързана към "място" (България), не към "хора"... Защото каузите ме привличат, а хората ме дразнят с "хорскостта" си -;)

И това ,че някой остава,а друг "тръгва" за друго място,заселва се някъде, не е случайно.....)