Явно съм от хората, на които им е необходимо да им се случат физически "явления", за да почнат да "вдяват", че вътрешният свят има свойството да се овъншнява и да влияе околовръст (включая невзрачното, по дефиниция, но твърде важно "физическо" тяло -;)

В мен самата живее една дилема, която "изкопава гроба ми" - безсмъртният Дух, който вечно гори, не се трогва от външните препятствия, зъби им се и им се надсмива, и тленното тяло, Храма, когото не почитам(е) и смятаме, едва ли не, че "вечно" ще ни служи, докато....

Та, да... реших, че мога да "експлоатирам" Тялото до безкрай. Макар че моето Тяло е съсредоточено в Главата, а останалото е придатък, който само изпълнява "командите"... Да, да, ама Не... Тялото реши да се "отдели" и се носи зашеметено в пространството, защото прекалено се натоварени нервните вериги в командния пункт. Аз ли не го знам, аз ли не го (пред)усещах... Но все разчитам на "физиологичната дисфункция", която не води до "органна такава"... Засега, май водя в резултата, обаче... за вбъдеще, не знам -;) Количествените физиологични дисфункции водят до  качествени (необратими) органни изменения (Правило Св.Г.)

И ако пиша "глупости" върху тялото си, щото и върху него работя (смислено или не), все повече се замислям върху цялата "галиматия" ПИСАНЕ , което възприемам като оставяната след теб СЛЕДА. 

С години много страдах (не неповлияна от приказките на тези около мен, познавайки от една страна потенциала ми, а от друга "социометрията" на писането в егоцентричната му форма)... и когато "световъртежът" (буквално-физическият) ме шибна като "патология на тялото" (с която трябва да се боря, за да пазя реално равновесие).... се замислих КАКВО ПРАВЯ ВСЪЩНОСТ :) Ами, ако моята "работа" е просто да бъда ШЕМЕТ и буквално да преминавам шеметно през някаква бройка животи, оставяйки нетленната си, но така също СМИСЛОВОРАЗГРАНИЧИТЕЛНА И ЗНАЧИМА вградена енергия в нечий друг живот, трябва ли да страдам, че моето "авторство" там не е "зачетено, зачитимо или дори различимо" -;)

Мда... оказа се, че не "пиша глупости" (само) в чуждите животи... Вече даже ми е все едно дали това е оразличимо... Като че ли, от "телосъхранителната" (даже не и егоцентрична) гледна точка единственото ми желание е... да спре "шеметът"... поне за малко, за да мога да ходя "с достойнство"... без да се опирам на стените (оградите), в които никога не съм имала особена "вяра" -;)

Дилеми, дилеми... затова пък Животът е хубав, защото всеки ден ти поднася нещо "ново" -;)

Иска се баланс между двата свята в нас, колкото и да ни се иска, няма как да пребиваваме само в единият или само в другият. То и затова битието ни е разделено на две чрез сънят ни, от който не можем да се лишим, за да балансираме поне в него, това което ни се случва на физическо ниво.

Моля те, не ме поставяй в скоби! ;-))