Странни са последните седмици и месеци: не външно, там си е все така сумрачно, объркано, изпълнено с гняв, неразбиране и отчаяние. Както и еуфорично-приповдигнато по измислени поводи, бури в чаша вода, премесени с истинска кръв и изкуствени сълзи. "Измисленият свят", в който сме потопени, неслучайно се нарича Майа (Илюзията-Заблуда). Това, което се случва "навън", само пука сапунените мехури, които поддържаме вътрешно и наричаме с най-различни имена: идеологии, теории, хипотези, суеверия, стереотипи - "позитивни" и "негативни"...

Живеем във времето на Кривите огледала. Някога, като дете, това беше любимата ми атракция в Морската градина: преди да ги изпочупят и да премахнат "инсталацията", както днес бихме я нарекли. В едно огледало човек изглеждаше тънък и дълъг, в друго - дебел, в трето - несъразмерно размазан, в четвърто ... Като деца, най-обичахме образът си с изплезен език - беше дълъг, ужасно... дълъг :))) Така се смеехме над Света!

Днес не сме деца, още повече - толкова лесно, повърхностно развеселяващи се. Дали? Ако съдя от определени "изстъпления" на съвременните млади - "плаши ми се окото", както някога казвахме... Обаче... всъщност светът се е разпаднал в фракталности - всеки се вижда само в едно от всичките онези огледала, в които някога едновременно се оглеждахме, и макар деца - възприемахме, че образът не е фиксиран, а се променя от "отразяващата повърхност със сребърно покритие" :))) Нима тогава сме имали "помагало" - толкова физикално, колкото да даде идеята по простичък начин на едно "дете".... а сега сякаш сме я загубили?!

Уводът стана прекалено дългичък... отплеснах се, защото така си почивам, докосвайки се до златния прашец на детството. Ех, онова наше Златно Детство, което сега не можем да дадем на нашите деца, защото са директно потопени в Свят, който не може да се надсмива над себе си.... Мда, като загубиш чувството си за хумор, губиш всичко - най-вече мярата и човечността си :(

Но... за друго ми беше мисълта. Дали? Когато сърцето и умът се вкорави... макар следвайки "най-добрите възможни образци" (класиката, канона) се стига до задънената улица, в която като "въобразим Свят" се намираме. Сякаш преди, в "двуполюсния свят" бяхме по-пластични, по-отворени едни към други, макар и разделени от "Желязна завеса". Сега  стигнахме до "Bite the Dust", не като буквалистика, а като разруха на всичко нематериално, което материално усещаме като скърцане на пясък и хоросан между зъбите, като отлагане в костите и тъканите, като нещо, което буквално ни убива (Лека им пръст на преждевременно отишлите си приятели!)

Но днес имах повод да развенчая създаващия се мит, че се "вкоравяваме", "окаменяваме", "изпростяваме" и "ступорираме". Социалната тъкан е жива. Да, не работи "по канона"... и понякога си мисля, че това е най-доброто :))) Защото разкрива човешкостта, отиваща далеч отвъд всякакви несъвършено измислени и администрирани човешки системи...

Мама се почупи... ей така просто, като любимата порцеланова кукла, която случайно пада на пода. Случи се само час след като се бяхме разделили и преминали щастливо, и в крайна сметка оптимистично, някаква си тормозеща лично нея Via Dolorosa.

Нищо не предвещаваше Крахът. Е, не точно. Напоследък съм толкова неспокойна, че не мога да помня сънищата си. Но този път запомних: още повече, че се събудих в 2 часа: крещяща с цяло гърло над някаква бездна. Не бях изплашена. Крещях от безсилие и гняв: необуздан, свръхчовешки, на върха на човешките си възможности. Събудих се от собствения си крясък. Изгледах онази програма по телевизията, която да ме успокои и заспах. Събудих се навреме. За да отида в болницата за рутинните изследвания на изплашената от старческото си отслабване майка. 

Всичко беше леко и човешки топло: това невинаги се получава между нас, но този път беше перфектно :))) Докато не я качих на трамвая, извинявайки се: Не ми се ходи до Пазара... Ех, да бях поискала да отида... Но...

Само час по-късно ми позвъни: Счупих си ръката, търси ме в Пирогов. Беше с отпаднал глас и твърде объркана. Хванах първото такси и ме откара до Пирогов: даже ми взе 3 стотинки по-малко! В Пирогов беше "касапница", но нея там я нямаше. Звъня пак: не ми отговаря. На второто позвъняване ми се обажда някаква жена, която ми обяснява: Майка ви е на...., повикахме линейка преди 20 минути, но още я няма. Качих се на следващото такси (отказалият преди това, когато чу "близкия адрес" не ми се коментира, но е важен за "пейзажа"). Пристигнахме преди линейката, е почти с нея.... почудих се дали да не я вдигна с таксито, но "прогнозната й диагноза", май съм счупила и двете кости ме отказа. И този таксиджия ми взе май по-малко от отчетеното от апарата! (Боже, и те са хора, казах си!)

Майка ми е "баба-разбойничка", както по-късно я окачестви един от върволицата лекари във ВМА, които я приемаха. но в онзи момент гледката беше покъртителна: една жена, Рени, стоеше отгоре й като "орлица" в буквалния смисъл на думата, пазейки й сянка от жаркото слънце. Бяха й купили вода, тя (майка ми) беше успяла да спретне импровизирана шина от хавлиена кърпа, която е носела в себе си (заради клиничните изследвания от сутринта) и някаква чанта. Била е загубила на два пъти съзнание от болката, половината трамвай е бил слязъл, за да й оказва помощ - кой знае, кой не, важното е съпричастието!

Всъщност "потрошаването" на майка ми е стечения на обстоятелства. Няма какво да се лъжем: остоеопорозата й е в напреднала фаза, но и ватманът (ватманката) е изиграл (а) своята злокобна роля: защото карат така, сякаш не карат хора, а чували с картофи! Тръгването е било толкова рязко, че тя, хваналата се за някаква конзола (перило), "я изтървава" и пада по очи. Със съответното характерно "храс".... Хората я свалят от трамвая: как се е случило, тя "няма спомени", защото благородното съзнание се е изключило, за да я спаси от "нечовешката болка"....

Оттук нататък, благодарностите ми са за всички специалисти по веригата: д-р Васил Миланов от Бърза помощ, който реши, че ще я кара във ВМА, а не в Пирогов. Защото така й спести много "забавяне" и допълнителна болка. Хили се с нея, отговаряйки й на професионалните закачки. После я пое д-р Атанасов и сестра (съжалявам, нейното име не запомних), но запомних грижата й и "неловкостта", че аз трябва да я карам с количката до спешния рентген. Боже, аз бях толкова благодарна, че всичко ставаше точно, по часовник, с никакво суетене, с ясната представа какво, как и защо!

Само в рентгена попаднахме на рентгенов лаборант в леко раздразнено състояние на духа, но и с това се справихме с... разбиране и едва ли не "извинение". Върнахме се обратно, за да се срещнем с "полицаите". Тук, признавам си, щях да падна възнак!!! Набързо създадоха досъдебно производство. Как бе? Когато майка ми беше "жертва" на телефонен рекет, ми казаха: "Ама, Вие наистина ли искате да съдействате?", а сега даже не ми искаха да съдействам... просто - такъв е редът?! Не че особено съм оптимистична за изхода от "досъдебното разследване", но поне такова беше създадено пред очите ми!!! (Явно има някакво "размърдване" :)))

После отидохме пак в Бърза помощ (като подразделение на ВМА). Тук най-много се смяхме, защото докторът, сестрата и лаборантката по ЕКГ бяха абсолютни "капии". Обичам такива хора: да се смеят над "състоянията", в които сме се вкарали, но да доказват чрез професионализъм и човещина, че хората са винаги "повече" от "системата", която иска да ги смели :)

Накрая акустирахме в съответното отделение, в което - най-вероятно - утре ще я оперират. Стискайте палци! Всички хора по веригата просто "тихичко" си вършеха работата, с достойнство - професионалисти или просто "граждани".

Мен това най-много ме възхищава: всичко като че ли се "скапва", а хората са на най-голямата си висота. Просто защото са хора. Тук, ще привнеса онзи ракурс, който пък мен ме държи тук: защото сме "българи" - мрънкащи, но неуниващи :))) 

Та колко е "кораво" човешкото сърце и най-вече - сърцето на "песимистичния, нещастен" българин?! Истинското не е "кораво", само толкова, колкото да извържи и да премине.... към следващото изпитание :)))) 



   

от снощи стискам палци!

и да се похвалиш с благоприятното развитие

Абсолютно точен тайминг: по времето, когато си постнала, майка е била в операционната :)
Всичко на този етап е точно. Дано и постоперативното възстановяване да е бързо :)

Засега всичко върви "по план". Само някой да ме светне какъв е и Планът, защото не смятам, че това беше "случайно" :))) Но както се казва: Поживем, увидем :)))

!

Безплатен портал за обяви. Ако предлагате или търсите стоки и услуги, това е вашият сайт за обяви, подреден удобно по секции. - http://www.proo-obyavi.bg/

Успешно преодоляване на препятствието и спокойствие!:)))

е не толкова кораво,колкото еластично-може да побере безкрайно много болка...
Радвам се,че нещата се развиват добре!Човек се възстановява по-бързо,когато край него са любими хора!
Поздрави и скорошно оздравяване на майка ти!
:)

Hey, good to find someone who ageers with me. GMTA.