Основният дебат, който още ме тресе, не е с някакви "академици", а със собствената ми майка... Майната им и на академиците, защото те не са успяли да оформят мен като мислещо и чувстващо същество, а пък майка ми е :(

Та в този ред на мисли, смешно ми е... какво някой може да ми каже, което да ме "жегне" и да предизвика протуберанс в мисленето ми :))) Академик... едва ли, но мама - може :)))

Та мама ме обвини в "нечустване"... и аз съм склонна да се съглася. Каквито и рационални причини да й изтъквам, тя пак е правата :)))

Аз изхождам от "рациото" и се придържам към него (така са ме учили в тази "хемисфера на Духа"... Тя ми се надсмива и ми казва, че не само не съм права, но и ми го доказва с "емоционална манипулация" на ставащото (конкретен пример от хоспитализиционната "надменност":)  Повече от квит сме (За нея свирим "туш", защото го е засслужила в конкретното служене към Ближния":)))

Мъчно ми е, че се разминаваме спрямо "децата": своите и "придобитите по пътя" :)
Аз казвам, че "компромис и към Моето" няма да направя, ако... Тя казва: "Не само, че трябва да направиш компромис, но и трябва да знаеш как да го изиграеш"...

Хайде де?! Кой прав, кой крив? Две майки на Кръстопътя на Вселената, с два различни арсенала от методи на действие :)))

Аз обичам майка си, но няма да й се подчиня. Моите деца ме обичат, но няма да ми се подчинят. Къде е пресечната точка? Не знам... не искам да гадая, но знам, че и двете ще изпием горчивите си чаши преди да бъдем окончателно... блажени :))))