Обръчите по сърцето ми
земята ги пука -
земетръся се
Балконски петунии
плетат ми гирляндата,
да скрият въжето,
на което съм виснала.
Живея от залез до залез -
раздрана от Нищото:
житейски кошмар,
изпълващ и дните, и нощите...
Не плаши ме нищо:
с пеперудена пудра
засипвам си раните,
а сутрин броя цветовете
разцъфнали... по угарките
от звездите угаснали -
мечтите отписани от макробюджета
на вечни длъжници,
напето пристъпващи
към заветната игрална маса

Ще ли пораснеш някога, Пипилота?
Никога, злостно се врътва петата,
Ахилесовата,
за която Мама ме е държала
над казана в горнилото...
Колкото и да скърца сухожилието,
аз си оставам Верния Ханс:
окаменявам, но не предавам.
И в камъка има живот.
Макар, да казват, че...
Истуканът не е Бог,
май там е последното Му (ми)
убежище...