Нямам време да пиша нещо ссмислено (обмислено) и дълго. Само минавам, нахвърляйки мисли...

Тези дни беше съобщено, че сме сред 10-те най-нещастни нации на света. Безспорно това е така: като НАЦИЯ сме нещастни, защото се оставихме на дребни души да ни управляват и да ни заглавикват с маниите си за успех и външна показност. И ние като "държавен организъм" се повлякохме по тази тенденция, по тази мода, за която народът ни казва: "Видяла жабата, че подковават вола и тя вдигнала крак да я подковат".

От друга страна, като хора... сме сред най-надарените и обективно "щастливите". Защото индивидуално и в групите си за подкрепа продължаваме да можем това, което институциите ни - машините за организиран грабеж и създаване на всякакви пречки пред "нормалния живот" и досега не могат да ни отнемат: ДА ЖИВЕЕМ, ДА ИЗЯВЯВАМЕ СЕБЕ СИ НЕНАТРАПЧИВО И С ЦЕЛ ДА ПОМОГНЕМ НА СЕБЕ СИ И НА ДРУГИТЕ. ДА ТВОРИМ!!!

Няма друг народ като нашия, който подложен на нечуван грабеж и обективен геноцид, да продължава да упорства и да се грижи с всички сили за потомството си да го "изучи" и ако може... да го прати далеч оттук, само и само да се чувстват те "добре", без да мисли "за себе си". Това от "национална" гледна точка е "предателство", но от (общо)човешка е онова себеотрицание, което е в основата на Християнството, чийто най-светъл празник ще празнуваме за ен-ти път тези дни.

Без никой да ни организира, ние все още се самоорганизираме на семействен и приятелски принцип, за да противоостоим на "мафиотските" формирования. Иначе не бихме "оцелели". Да, безспорно е много трудно. Да, често по веригата "се губи Вяра", но... ние продължаваме. За нас не се пише по вестниците и не се появяваме често в медиите. Логично. Ние сме "забраненият пример". На нас не бива "да ни се дава гласност", или ако ни се дава, то е само когато сме "гневни и отчаяни", когато сме "нахъсани и зли". Защото това е сегашната "мантра за управление".

Да, да, аме не :) Двойното положително отрицание е онази мъдрост, която ни кара да се протегнем и да хванем за душичката най-близостоящия и да го разтърсим или гушнем, според случая. Да му кажем с думи или безмълвен жест: Ти си един от нас и ние те обичаме. Няма да ти простим, ако сега се предадеш на отчаянието и самосъжалението. Ще те носим, бутаме или влачим, но няма да те изоставим. Можем да помним като слонове, но не като слоновете изоставяме болните, обърканите и временно или перманентно немощните, за да се "спаси стадото".

Давам си сметка, че това остава "невидимо". То това е и целта: външно инспирираната (институционално) и вътрешно-присъщата (на правещите го). Защото ДА ЖИВЕЕШ не е пропаганден трик, а необходимост. И ние, българите, все още го правим. Ние "живеем", а не вегетираме. Борим се, кой както може - групово и поотделно. Често псуваме и пъшкаме, но продължаваме :) И понякога, за утеха, си припомняме онази максима, която "ни окрилява" с черния си хумор: "Ако накараш Западняк (онзи от развитите демокрации) да живее и оцелее с нашите заплати тук и да не се самоубие междувременно, значи си "магьосник".

Та, според техните "въпросници", ние сме "нещастни нещастници". Отговорите са обективни, но те не съдържат онази дълбочина, която няма как да се измери с "обективни материални показатели" (прословутите benchmarks). Ние сме непоправима кръстоска между "Изтока и Запада". Затова, дали източни или западни "експерти" ще ни изследват, все ще е тая: ние ще им изглеждаме "нещастни и намусени", от която и да е гледна точка. Защото ние сме средоточие на самите себе си и попадайки в класификациите сме "системната грешка" :)))

Да продължавам ли? Мисля, че казах достатъчно: Не мога да живея никъде другаде, освен в България. Щастлива съм от факта. Трудно е битието ми, но животът, който водя, ме дарил със сила на Духа и спонтанна, конкретна любов към Ближния: да употряба всичките си сили, за да сме живи, здрави и проспериращи (в рамките на възможното "невъзможно") след извършване на чудеса от героизъм... само и само да СИ ЖИВ= ДА СМЕ ЖИВИ!!!