Като повечето българи съм обсебена от семейството си - малкото и голямото. Няма нещо, което да е по-важно от тях, въпреки всичките ми и постоянни "забежки" през годините - да съм навън, да съм сред другите хора, често посвещавайки повече време на тях, привидно чуждите, отколкото на своите :)

Но ако искам да разкажа нещо в този късен час, то е... по-скоро за изпитанието на Вярата. За онази Вяра, която се явява чрез Надеждата за нов живот, чрез децата ни.

Истината е, онази Истина, почти Първоинституционалната, е, че... имам прегрешения към Живота. Не толкова в този, настоящия, а в един друг... много Отдавна. Поради което в този живот ми се налагаше, а и много пъти вероятно още ще ми се налага, да доказвам, че Вярвам... да се изпитва вярата ми.

Като повечето жени на този свят най-много съм искала да имам свое дете, деца. Вероятно това е по-дълбинно от всичките социални наслоения за други искания - успех, кариера, дори добър брак :) Така се случи, че ... съм била бременна с големия ми син, но плачех, че няма да имам деца (тогава не знаех, че съм бременна, а лекарите ми обясняваха, че поради определени показатели имат съмнения, че имам определено заболяване, което най-простичко означава... стерилност :) Когато в края на втори курс научих, че съм "бременна"... (от мъжа, в когото бях влюбена до уши тогава, и който все още, след всички брачни перипетии, ми е съпруг) нищо не можеше да ме спре да "родя детето на мечтите си" - нито нежеланието на момъка за обвързване, нито "фойерверките" на майка ми и другите роднини колко ... еди-какво си (според тогавашните мерки и теглилки на "обществения морал" :)))))))

Но не за това ми е думата. Всъщност голямото изпитание на Вярата ми щеше да ми се яви на два пъти... И това въобще не беше "сватбата"  (узаконяването) в онези далечни 80-те, когато светът не беше такъв, какъвто го познаваме днес :)

Първият ни син се роди недоносен. Лежа в кувьоз. Беше най-красивото бебе, заедно с едно друго момиченце с медена коса, които младите стажант-акушерки идваха да гледат с обожание. Нито за момент не съм се страхувала да държа бебето си в ръце. Къпех го сама на чешмата, преповивах го в онези едновремешни "твърди" пелени и се карах да ми ги сменят по-често. А се карах много и дълго... Щото си останахме 20 дена в болницата :) Първо, заради него - "недоносен", в онези дни се изискваше да наддаде до определени килограми-грамове, после - заради мен. Защото разрезът на оперативната намеса "зейна" :) И трябваше да ме "лепят" :) Това беше смешно: лекарката взе едни щипци и започна да разръчква краищата на незарасналата тъкан. Не бях под упойка, но и не чувствах никаква болка. Жената дори се удиви :) После ме залепиха. Лепилото изкара... колкото да се приберем вкъщи. Хирургът, щото нали мама-лекар, имаше и посещение на хирург вкъщи (не че не се полагаше по принцип, но не съм сигурна, че ако мама не беше лекар щях да имам такова височайшо посещение на крака). Та той отсече: "Трябава да те приемем пак в болница и да те шием отново". Естествено, отказах :) Та кой иска да се върне пак в затвора, пък дори и за "собствено добро"? Четири месеца изкарах на левкопласти... и досега тази част от корема ми е свръхчувствителна :)

Но дори и това не беше! Когато този ни син беше на 2 годинки и живееше щастливо при майка ми и баба ми, а аз се правех на "умна" студентка в София, доживяхме и друго! Аз имах своите "интелектуални битки", както винаги, но някак си реших да ... да изкръшкам от тях. По време на едно от студентските четения във Велико Тървото (точно да ме наградят, ама аз така и не останах) се чупихме с една състудентка и драснахме към Варна (точно си беше само половината път от София :) В присъствието на три жени - мен, майка ми и баба ми - малкият "докопал" Диезепам и беше осмукал цяла опаковка - "бонки" (както им викаше). Това, че се усетихме бързо, беше личната ни реакция: промивките в Градска болница - ОК. Но това, че майка ми - от страх - се отнесе в Окръжна и тормози детото и себе си, вече ми дойде вповече! Може би е било твърде "сурово" от моя страна, но аз просто се троснах и казах:
"Виж, това дете съм го видяла живо и здраво, пораснало (имах предвид нещо от преди, нещо което "бях видяла", докато гледах на мъжа ми преди още да знам, че той ще ми е мъж:), това е излишно!" Но тя е доктор, човек на "науката", а аз - на "вярата" ... Така че... измъчиха се взаимно. В това време - аз блажено спях, до баба (лека й пръст!)

Три години по-късно историята се повтори. Първо с раждането на малкия син. Сякаш наистина Някой или Нещо ме изпитваше как ще реагирам. Дали ще ме е страх или ще приема хората и ситуациите на доверие. Приеха ме с контракции. А пък аз хабер си нямах, че това е нещо сериозно. Просто с Първия нямах никаква родова дейност :) Нощта беше кошмарна, ама аз съм търпеливо животно. Когато на сутринта дойдоха на визитация ми се скараха, защото "не съм алармирала" дежурния екип :) Ако не ме болеше толкова, можеха и да ме разсмеят - кого да алармирам и защо? Та аз не знаех какво е "раждане" (първият път ми изтекоха водите и ме чакаха 30 часа, докато не установиха, че "аз си отивам, както и бебето" - и спешно! - под ножа:) Вторият път - пак спешно установиха - че имам плацента превиа - и пак същото :) Добре, че този път не се обадиха на майка ми, та да присъства на "клането" :) На нея този път й се размина, ама на мене не: на третия или четвъртия ден, любезната акушерка, която идваше да ни бие гентамицин, шеговито ми съобщи, че "детето ми го няма". По принцип и второто си беше в кувьоз, така че акушерките бяха единственият източник на реална информация за какво иде реч. Едва успях да изтрая да си излезе и беж... на телефона, онзи с 5-те стотинки. Звъня на майка си на работата й, чакам я да я извикат (ние сме така, все някъде работим "за някого" и "чакаме", ако се наложи :))) Най-после тя се явява на телефона, аз "снасям", ревейки информацията, тя се чуди какво да ми каже и... затваряме. ОК. И после настана "снощи", защото... шефът на АГ-то беше състудент на мама. Ама каква ми е ползата от последващото извинение на въпросната акушерка, че се е "пошегувала", когато за тези няколко часа косата ми буквално побеля?

Както и да е. Карез не гоним никому :) 3 години по-късно се готвим за сватбата на брат ми. Малкият е на отглеждане при свекъра и свекърва ми. Отиваме да ги вземем целокупно, за да се понесем към Варна. Денят е прекрасен, само дето ние се щураме като обезумели да събираме багаж - подаръци, храни и напитки разни. Детенце и то... щъпурка около нас. По едно време го чувам, че пищи. Поглеждам от втория етаж и виждам свекърва ми да го налива с бяла течност (мляко се оказа) от едно шише. Слизам долу и започвам: "Ти защо го насилваш като той не иска...?" Хъката-мъката започва обяснението... "Ами той... май е лапал отрова за мишки?!" Тук на мен ми се изправя косата, строявам мъжа си, щото майка му и баща му не мога и... събрали-несъбрали багаж се понасяме към окръжната болница в Пазарджик. Там един млад (почти стажант) доктор му прави промивка, търсим "бобчетата" от отровата за мишки сред повърнатото, но нищо не намираме. Докторът е по-уплашен и от нас (защото твърде медицински знае последствията). Качваме го с нас в колата и отиваме в Детския блок (на майната си, с извинение). Звъним 10 минути. Няма реакция отвътре. Ако наистина беше спешно, да сме "умрели" тутакси и на место. На 10-тата минута някой се появява. Вкарват ни в приемната. Чакаме още известно време. Пристига лекарка. Започва "медицински разпит". Започвам да нервнича:
- Вижте, ние сме дошли да ни дадете отводнително, ако може.
- Ама как? Вие майка-изверг ли сте? - настъпва дежурната.
- Не, не съм. Но Ви нямам доверие. - От втория етаж се чуват детски писъци и аз си представям как и моето дете може да се намира там и да пищи.
Свекърва ми плахо предлага, че тя ще остане с малкия.
- А не, само детето ще приемем - отсича дежурната.
Тук вече на мен ми падна пердето и въобще без да мисля повече отсичам:
- Има един-единствен лекар, на когото вярвам и това е майка ми.
Обаче онази "джелатка" не се отказва:
- Ето Ви телефона, обадете й се!
Само за миг си представих как й се обаждам за нещо такова. Сватбата на брат ми моментално щеше да бъде отствирена. А вече ми беше ясно, че тези лекари пред мен... въобще не бяха наясно има ли казус или няма....
- Аз си вземам детето и си тръгваме - казах. - Само ни дайте отводнителното.
- Тогава ще ми се разпишете, че това е Ваше решение.
Естествено, че се разписах. Нямах и най-малкото колебание. Взехме си отводнителното и тръгнахме...

Излишно е да споменавам за по-сетнешните ни премеждия. Колата се развали в Дюлинския проход. Поправяха я два часа. Детето междувпрочем започна да клюма в ръцете ни - може би най-естествено му се доспа. Но нас, мене, като ме е "страх", че повече може и да не се събуди?!

Сигурно в този и на следващия ден, по време на сватбата, най-горещо съм се молила на Господ и Богородица. Все пак сватбата беше в катедралния храм на Варна "Успение Богородично"... Майка ми чак тогава се усъмни. Предната вечер казах само на баба. Бяха особени дни... А в последствие се оказа, че тези събития не са били свързани само и само "с нас" - мен и децата, мъжа ми..

Впоследствие имаше много други събития... Както се казва - на косъм. Но както и при тях, последващите, така и в тези, първоначалните, спасението е идвало винаги "отвътре" - в безпределната ми вяра, че ако тези хора са ми дадени за "опазване", трябва да направя и невъзможното да ги опазя. Дори да е в разрез с конвенционалната логика. И най-вече да ги опазя от "травма". Много повече емоционална, отколкото от физическа. Или и от двете.

Защото ги обичам. Защото са моето семейство. Не само децата. Но и възрастните. И защото... границата е безгранично натоварена с любов и отговорност :)