Всички хубави неща в живота ми са били... внезапни. Плод на дълго планиране и мечтаене, което е завършвало... по неочакван начин. За добро или за зло :)

Проблемът с хубавите неща е, че искаме веднага да се саморазкрият и по възможност... да са се самооценили. Само че така не става... Хубавото има свойството да си играе с нас на криеница: да е при нас, но да го няма, защото не го виждаме или по-скоро, изживявайки го, да не разбираме какво ни се случва, защото сме безкрайно залутани във феноменологията, спонтанно отгласяйки й, завоювайки мига, но не и преживяването :)

Дали е странно, че преживяването е винаги постфактум? Едва ли... Но то винаги ни хваща "неподготвени" :) Явява се в миговете на спокойствие, когато наоколо няма никого... или поне не в плътно-телесна форма :) И изглежда така, сякаш няма с кого да го споделиш, защото... тогава е цялостно: отделните детайли са си напаснали дотолкова, че пребиваваш едновременно в тях, но си завладян и от тоталния вкусо-мирисов-звуко-тактилен-образ или общо взето казано: синергията на чувството, което не анализира, а обхваща всичко. Точно в такива моменти се докосваш до усещането какво е божественото paramount omnipresence. И се чувстваш щастлив... че си жив :)

Странно е, че в такива моменти трябва да си сам:) Дали това идва да ни подскаже нещо?! 

 
       

че хубавите моменти са капризни и нямат нищо общо с твоите желания...

Хубавите моменти не са капризни, още повече че са рожба на желанията/нуждите (в които да не се припознават само с телесните такива :))))))
Въпросът е в "усвояването" им (тази любима напоследък дума :) - онова удоволствие или по-точно удовлетворение, което е достъпно за душата, но твърде рядко - за тялото - първичните сетива :)))))))

"Баща ми твърдеше, че хубавите неща стават бавно, а прекрасните - изведнъж..." :)))) Но не това е темата май...
Защо ли трябва да сме сами? Ако приемем, че Вселената е Един-единствен човек, то в такива моменти човекът (може би) усеща Вселената в себе си, живее Вселената, Е вселената, ако мога така да го изразя - и не може да има нищо друго - т.е. човекът е сам...

Защото разбираме, че сме Един... чувствайки го в буквалния смисъл :)))

Важните неща в моя живот се случват без кой знае какво мое участие. А онова което идва, резонно се явява оценка на онова което бях.

Така че бъди и не питай:)))

но коментарът ми ще бъде "сексистки" :) Раждането (ти) - женитбата (брака) - раждането (на децата) :) Като прибавим и вица, който днес ме кара да се смея цял ден "Защо Господ първо създал мъжа, а после жената..." и за десерт - този сладък притчовиден флаш - http://www.flashfunpages.com/couple.swf

Та... BU, щото както и да го въртим - няма да бъдем други :))) Поне не тук и сега -;)

е хубавото. В "Бягаща по вълните" Грин описва едно още по-необяснимо състояние - несбъднатото. То е също вълнуващо. И ... бягащо. ))))

Много съм Му благодарна, че е пресякъл в зародиш или в по-късна фаза всичките ми фантасмагории, които биха имали катастрофален край :))) Може би защото няма нищо по-отчайващо от "сбъднати молитви/мечти", основани единствено на късогледото Его, което по презумпция изключва "голямата картина" и как всичко е хармонично напаснато в нея :))))))))