Огньовете - Las Fallas II

******
Постът на Съвременник http://savremennik.blog.bg/technology/2011/03/22/ushite-pomniat-minali-jivoti.713705

ме накара да споделя нещо, което беше само загатнато в предишната ми публикация за Las Fallas, но не ми се влизаше в „обяснения” J Нека се изразя така: за един ден ми беше дадено да се докосна до множeство парченца от предишните ми „Аз-ове” (включително като опитности от този живот, макар и за кратко J ), за да си върна загубената радост от живота и пълнокръвността на изживяванията, изсушени от безкрайните, еднотипни етюди в БГ. Дълбоко в себе си ненавиждам повторенията, макар част от работата ми да е построена върху тяхната значимост – за да станеш виртуоз трябва да повториш нещо милион пъти, за да можеш да го изпълниш безупречно при всякакви обствоятелства, най-вече неблагоприятни, директно пречещи или просто разсейващи J

Затова колкото и да е странно, че Кармен Ломана в крайна сметка се снима с мен, всъщност не е. Както и привидно безсмислените реплики, които си разменихме. „Принадлежала” съм към аристократичните кръгове и към някои династични J С оглед на защитата на „личните” данни няма да споделя в кои епохи и към „кои” J Но излъчването остава. Понякога то разрешава всекидневни проблеми като „подчинение” и „изпълнение” от случайни хора, към които се обръщаш като редови човек/гражданин без да използваш нищо друго освен... излъчваното послание зад думите, определени кодове, оставащи под прага на осъзнаваното, и техники... на които си учен, но се включват автоматично, без да си ги предопределял, а ги оставяш да се изяват спонтанно J  Предупреждение (към посветените): не изпадайте в униние, ако хората ги отхвърлят, включително самите Вие, ако се „размислят”/”размислите” J

Та след това „лирическо отклонение” ще се върна на сегашните си изживявания и няма да Ви товаря повече със „защо” и „как”. Факт е, че „нещо” или „Някой” ме водеше, а аз просто не се противях, не се ядосвах на малките „неприятности”, които съпътстваха пътуването и пътешествението ми, притежавах енергия и издръжливост, която вече не е свойствена за възрастта на физическото ми тяло, острота и бързина на реакциите, незамъглявана от „предварителни знания” и „предразсъдъци” J Изобщо се държах като дете, на което нищо не може да му се опре, защото му липсват „познания” за Злото, но пък носи всички умения на Доброто... и затова предизвиква Добро (добро отношение) J

*******

Когато се разделихме с Кармен Ломана отново си спомних, че моята основна цел беше Средиземно море: водите му, плажа, пристанището. Та нали съм морско чедо?! Огледах се: слънцето препичаше, небето беше невероятно синьо, въздухът гъст и солен на вкус. Незнайно защо (J - всъщност „знайно”, много „знайно” J) се обърнах на 90^о, пресякох булевард Franзes най-безобразно, притичвайки между колите… и се оказах на „моята” земя.

„Моята” земя е Музика... в най-широкия смисъл на думата. Или може би Хармония е по-правилно да се каже? Съвършената вибрация, височина на тона, ритъм, интонация, мелодия...Както и да е...пак се отплеснах. Но краката ми сами ме отведоха до една сграда, приличаща на кораб (с илюминаторите) и космически кораб едновременно.

Посрещнаха ме един инструмент – култов за мен – роялът (the Grand piano),

един „мъж” – „Тенорът”
J Защо ли?

  и една „жена” – „Сопрано(то)”.

Попих ги за секунди, снимах ги и... отминах. Нещо в далечината беше по-интересно

Отвъд кръстовището кипеше живот. Но възприятията ми бяха все още размазани: разкъсани между преминаващия туристически автобус с купонясващите хора на втория му открит етаж

и... „извънвремието”, съчетаващо минали и бъдещи визии с прекрасно „вписана” природа: паркове и градини, водни басейни, директна и отразена светлина, „анатомичности”... (очи и скелети, обвивки и същности)... Не знаех чий гений виждам въплътен (да ме прости Калатрава и....), но знаех до какво се докосвам. Просто нещо ме „викаше” и беше по-силно от моите предпоставени планове J Както вече казах, не се противях... Вървях и откривах...

Първо се загледах в силуетите на куполите. Бяха ми странно познати, но не знаех откъде J Не, не е от телевизията или нета. От испанската култура съм се интересувала само от средновековието, включтелно късното, и донякъде от модернизма, но нищо повече J Порази ме вписаната природа. Бях „на високото”, почти на банкета на пътя, когато под краката ми се разкриха цъфнали дървета,
изкуствени поточета с мостчета над тях,
 
полуголи хора, препичащи се на слънце, излегнати по поляните (тревните площи).


Беше толкова естествено и ... неестествено, съдейки от собствената си „БГ съвременна култура” J Поисках да ги видя отблизо. Тогава минах през мини-спортния комплекс. Няколко млади жени се забавляваха с уредите.

Нямах време да опитам. Продължих.

Минах по едно от мостчетата. Първо се загледах в „рибния скелет” – така описват конструкцията (силуета) на Научния музей на принц Фелипе.


После се обърнах към пътеката между водните басейни – в далечината беше L’Hemispheric – Окото на Калатрава (В интерес на истината тогава не знаех „какво” виждам. Само попивах Красотата.)


Имаше изложба на снимки-постери по протежението на „провлака”. Посках да ги видя. Слизайки попаднах на „кръстовището” – като в приказките – Ако свърнеш насам – изпитваш това, ако свърнеш натам – изпитваш онова. Свих наляво – към Научния музей и Океанографския (Аквариума),

обърнах гръб на изкуствата (Palau de las Artes de Reina Sofia).


За кой ли път правех „този избор” в този си живот?! Сега ми е смешно на натрапващите се повторения. Тогава не мислех... Просто вървях, следвайки „очите” и „сърцето” си.

Отново поисках да се снимам. Това по принцип е рядко. Предпочитам да „снимам” другите J Избрах си една девойка, снимаща две момчета. Беше отзивчива. Направи ми две снимки в различен ракурс.
  J „Съжаляваха” ме, че съм сама... и прибягвам до услугите на непознати. Не знаеха колко съм благословена точно с това J Благодарих и отминах....

 
Не ми хареса разговора им. Предполага се, че не разбирам испански

Загледах се в табелите и описанията на Научния музей. Давах си сметка, че нямам време за него. Аз съм ‘meticulous’: нямаше да ми стигне времето да разгледам всичко. Изборът беше “всичко или нищо”. Избрах „нищото” пред половинчатото „нещо” J

Следващата ми „спирка” беше динозавърът. Не си падам по динозаврите. Не знам защо. Може би поради малкия им мозък или сложното разпределение между два мозъка... но общо взето те символизират нещо „не много в час” за мен. Но „този” експонат беше интересен. Първо издаваше звуци (механични, разбира се J ) и второ си клатеше главата от шията и си плезеше езика, за радост на снимащите го J Освен това бяха му вързали „униформената кърпичка” на фестивала на врата. Да се чудиш кой ли ентусиаст беше направил това (във всеки случай му е трябвала стълба, значи е бил „вътрешен човек”J)

Отново се загледах в околните, към които да подходя с молбата си за снимка. Още ми „горчеше” от коментара на испанците. Изборът ми се спря на „чужденка”. Чертите й бяха източни – облеклото западно. Оказа се канадка, студентка във Великобритания. Взаимно се снимахме,по ред, на фона на различни „пейзажи”: това е възможно в това малко пространство (7 км пълна видимост J)
Единствено съжалявам, че не се сетих да помоля някой друг да ни снима двете. Веднага се замислих защо избрах „нея”. Вероятно любимият ми „канадски” племенник ми я беше „пратил”... Съвпаденията бяха повече от впечатляващи: жизненост, интереси, отвореност към нови изживявания. Мислено го благослових. И се „лепнах” за нея. Тя ми говореше и говореше: аз само пусках „фитилите”. Вече бях достатъчно уморена – изхождайки пеша поне 20 км с около 7 кг багаж на лявото рамо, с ботуши при 20 градуса температура и т.н. и т.н. Повтори се същата „сценка”: тя уж „много бързаше” да се прибере към центъра, но някак си тръгна с мен (?) Тя не знаеше моята цел „морето”... но я научи, обясни ми за най-хубавата пайея (къде да я намеря), обясни ми, че е за втори път във Валенсия – първия път за „боя с домати” (Засмях се вътрешно, представяйки си мислено как Мартинушка би се зарадвал да участва в подобно приключение J) После тя някак си изведвъж реши, че ще отиде до Аквариума (L’Oceanografic), въпреки че вече търсеше автобус 95 да я откара до центъра… Мда...

Продължихме по лабиринтите и стигнахме до Аквариума. Поради „ентусиастка глупост” се наредихме на опашката, която пропускаше човекопотока към входа. Не се замислихме, че билетите може би се купуват отнякъде другаде J Гардовете бяха ужасени от тежката ми чанта. Дали трябваше да им кажа, че нося такава всеки ден и че това не може да проличи от стойката ми, въпреки гръбначното изкривяване вляво?! Отпратиха ни, естествено J С насмешка към мен. Дали се впечатлих... този път – никак! Намерихме касите: цените бяха „ужасяващи” за нашего брата – 30 евро за „възрастен”. Канадката си показа студентската карта и й „тракнаха” 20. Безумно много! Бях платила почти толкова за пътя до Валенсия и обратно до Томейосо. Някои неща са неразбираеми: за да се докоснеш до нещо, което е наистина „образоващо” трябва да платиш „невъобразима” цена. Но да те „тровят” е достатъчно да платиш „стотинки”. Окончателно ми се затвърди мнението, че този свят е „сбъркан”. Извиних се на словоохотливото девойче, че повече няма да съм й спътница и... свърнах пак по пътя си.

Направих онова, което непрекъснато „правя” през този живот, а може би ... Винаги J Знам ли... Ще избера най-дългия път, най-трудния, за да си докажа, че мога да го издържа J Може би е тъпо... но човек не може да избяга от себе си. А може би „може”? Още не съм разбрала J

Бяха ми обяснили преди (словоохотливият мъж от предишния ми пост), че за да отида до плажа, трябва да вървя на запад, вместо това аз тръгнах на изток. Символността на действието ми ще я оставя настрана J Излязох от Аквариума и продължих по „булеварда”. Подминах множеството спрени автобуси, които чакаха групите си туристи. Испанските шофьори се бяха събрали на сладки приказки, докато ги чакаха. Изгледаха ме с недоумение, защото те знаеха през какво ще ми се наложи да премина, а аз не. Разбрах „мълчаливото” им послание, но принципът ми да не се връщам назад проработи... и аз продължих напред...

Минах през строителни площадки и открита отсечка на метрото,

свлякох се по сипей
прескачайки мантинелата, ,
попаднах в парк
J Беше ми като „маяк”: снимах я няколко пъти, докато се приближавах към нея.

Когато стъпих на първото „цивилизовано” кръстовище се почувствах успокоена. Можех да видя църквата отляво.

Знаех, че плажът е отдясно. Но още не знаех как да стигна до него. Вървях през поредния мини-парк.
Виждах хората по заведенията наоколо. Но то не беше „моето”, не беше „моето”...

  минах по мост,
видях старото пристанище - отдалеч...

После минах покрай „доковете”, по-скоро – пристанищните складове.


Всичко ми беше хем познато, хем чуждо. Познавам този пейзаж. Израстнала съм в пристанищен град. Но в България няма „чернилки”, нито „латиноси”. А тези бяха случайните ми спътници по пътя. Не се чувствах „заплашена”, но не се чувствах и „комфортно”.
Успокоих се, когато видях „адмиралтейството” (в моите понятия).


То носи друго име. Евентуално може да го прочетете върху сградата

Питах няколко пъти как да стигна до плажа.
Вероятно можех да го направя и без това. Но имах нужда от човешка реч: на английски най-вече J Не очаквах някой да ми говори на български L Обясняваха ми всеки път: повечето пъти на английски, отколкото на испански! Постижение!

Най-накрая се „довлякох” до плажа. Слънцето отиваше към заник, а беше горещо. Краката ми горяха... главата ми също... Не бях яла цял ден (сандвичите си стояха непипнати в чантата). Може би подсъзнателно знаех, че това е „моята цел” в този град. Морето... Необятността... Хладината, освежаваща възприятията, от която имах нужда...
Но и тук ме застигнаха Las Fallas .... във въздесъщите фигури. Този път пясъчни :)

В някакъв смисъл „плажът” беше разочароващ. Не знам какво съм имала в съзнанието си като очакване, но това не беше нищо извънредно. Смея да твърдя, че познавам българското Черноморие от единия до другия край... Този плаж беше повече от „безличен”: много хора, които можеш да срещнеш навсякъде,
заведения, сгъчкани едно до друго. Хотелчета... на първа линия...
Амбулантните търговци: единствената разлика, че бяха негри... Неизменните знамена:
 

Хвърчилата по плажа...


Пак се примолих за снимка. И пак присмех... Вече ми беше ама... все едно. В повечето случаи избирах млади хора (момичета). Проблемът не беше в тях, а в „приятелите” им – момчета или млади мъже. Дали пък във всички култури проблемите не „извират” от „тесногръдието” или „присмеха” на „мъжете”, когато видят сама жена?!


След документирането на крачетата ми в Средиземно море вече можех да си изям „обяда-вечеря” J Огледах се дали мога да си събера мидички: нищо не привлече вниманието ми. Надигнах се с все багаж... и се отправих към изхода. Редно е да кажа, че съм безкрайно впечатлена от испанците и стопанисването им на плажа. Няма билети! СВОБОДЕН Е!!! Да ме прощават българските управници и подчиняващо-подчинените им олиграси: СЛЪНЦЕТО, ВОДАТА (МОРЕТО), КРАЙБРЕЖНАТА ИВИЦИ са ОБЩО ПРИТЕЖАНИЕ НА ВСИЧКИ ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА! В тази земя, каквато и да е, този ЗАКОН се спазва! Горко на нас L
Неизменните знамена:
 
Тези знамева тук наистина значат нещо. Не са проста декорация за... туристите, да речем :)

Последното от този епизод е толкова интересно, колкото и краят на предишния. Малцина от познатите и приятелите ми (включително)знаят, че съм работила в ship brokarage agency J Беше отдавна… през 90-те. Това „изпитание” ми даде толкова, колкото и ми взе. Но в крайна сметка запази някаквият мой интерес към „вземане-даването” в тази сфера. Затова „завръщането” ми към основното събитие на Валенсия -  Las Fallas, „мина” по улицата, на която са разположени основните подобни агенции. „Смехът” настана, когато Натали ми каза, че съм снимала прозорците на нейната предишна работа J Дали беше „случайност”... Съмнявам се... аз минах под десетки подобни табели и прозорци J




И последно от тази част на обиколката (макар и не хронологично). Натъкнах се на картинг писта.

И двете ми деца, синовете, са влюбени в това. Като „големи”, за тях това има друго измерение.
За мен беше „знак” – поне веднъж да присъствам на „детско” състезание. Да ме простят децата, но те никога не са ме „искали” като свидетел на техните пънения или можения. (Странно е как „пъна се” е близко до испанското „peсa” – усилие, мъка J ) Затова: заради тях и заради себе си (да се „самовъзмездя” заради неположени или пропуснати минали усилия) снимах тези испанчета, като през цялото време си мислех за моите собствени деца.

Не е ли странен – на повърхностен план, - и толкова смислен от онази гледна точка, с която започнах, този разказан за вас и мен, но случил се толкова „спонтанно”, навременен Път (пътуване). Mi El Camino J  ?!

Минах и оттук :)
Прави сте да се оглеждате ... за "рокери" или рокерско сборише. Каква беше изненадата ми, когато въртейки се, осъзнах защото тези мотециклети са паркирани толкова необезпокоявани... и кои са аджеба "собствениците" им :)



Тук ще кажа "лека"! Но лека ли ще е с контрастите и осъзнаването на организацията на живота, царяща в едно "навиквано" общество (държава) от ЕС, и нашето "отличническо"? Някак си контрастите са самонатрапващи се изводи :) :(
 
Следващия път ще ви разкажа за „нощта” в буквалния и в преносния смисъл на думата J
А а сега гьяшь вкежд
жкщя 
Яэдфдаь
Фдасе
М№№№№№
 

Честито да ти е осъзнатото завръщане , Свобода :) ;) Разбирам те !

Чудесна "екскурзия"!
Благодаря!

Лек ден и спорна седмица!

Поздрави!

Благодаря ти Свобода че сподели твоето проключение, и чудесни са снимките, всичките, а другият път идвам с теб, ще ти направя такава фотосесия, че всички наоколо ще ти завидят.
Сега се наслаждавай на слънцето, пролет е вече!
Алекс

Следващия път ще се възползвам от фотографските ти умения :)
А слънцето и светлината тук наистина са други :) Няма как да не им се наслаждаваш - всичко е по-ярко и по-наситено - невероятна радост за сетивата :)