Понякога на човек му се случват чудеса... ей така, просто от нищото. Не си ги очаквал, дори не си ги поръчвал, но те се изсипват пред теб и ти се дивиш на дълбокия промисъл зад всичко. И благодариш на Сценариста от цялата си Душа!



Бях чувала за Las Fallas, но информацията е преминала през ушите ми, неоставяйки следа. Натали ми говори за това, че цял месец почти вървят уличните празници... в „нейния град” (там е учила и там се чувства най-щастлива), но от работа не ни остава много време да говорим по същество. До миналия петък... когато Кели, американката, ми изпрати имейл, че те семейно ще ходят на Las Fallas и ме канят да се присъединя към тях. Пътните бяха нищожни в сравнение с това, на което можеш да се насладиш. Имаше само един проблем – нямаше места в автобуса и те очакваха отговора на организиращата пътуването фирма дали ще отпуснат втори автобус (дали ще се съберат достатъчно желаещи да пътуват). Натали ме нави: ‘Say ‘yes’. This is once in a lifetime!’

Не му мислих много – прежалих парите, нали пусто все сме на ‘tight budget’ и зачаках… ама някак подсъзнателно, защото имаше много други неща за вършене. Когато към 20 часа нямаше още отговор си казах, ами какво толкова, ще продължа с програмата за събота the usual way: подготовка на материалите за другата седмица, урок и следобед... може би чистенеL Отидох да напазарувам, защото 19 март е Денят на башата (Сан Хосе, Св. Йосиф) и магазините щяха да бъдат затворени. Когато се върнах имах вече имейл от Кели, но той гласеше, че втори автобус няма да има, но все още има 2 свободни места. Така че ако искам да отида – мога, но сама L Имаше и телефон, но заради пустия испански, пак опрях до помощта на Кели – да води преговорите. Междувременно бяхме се събрали с местния йога- българин, за да бистрим „световното положение”. Към 22 часа потвърдих урока си. В 23 часа – го отмених. Защото душата Кели беше се свързала с автобусната компания и беше потвърдила заминаването ми. Времето напредваше, смятах, че няма да лягам да спя... нямаше време, пък и говорихме с Коцето (Костадин Андреев) до 1.30... После се зареях в Интернет. Постнах нещо в 2.40 местно време. Трябва да е било 3 най-рано, когато очите ми окончателно се затвориха... и потънах в сън.

В 5.15 нещо ме събуди. Не е било сън на часовник. За разлика от друг път, дори не бях се опитала да си настройвам съзнанието. Станах по войнишки, събрах си мешката – компютър, 2 зарядни – за компютъра и фотоапарата, речник, бележник, два сандвича, литър и половина вода, резервни обувки... Направих си кафе... Не се облякох, щото бях заспала с „кофража”... отледах да не съм оставила нещо включено и ... тръгнах. Пристигнах точно навреме. Платих си парите и ме настаниха... После дремах... снимах... пих кафе на междинната стоянка... Докато не пристигнахме в Града на приказките – Валенсия, нагиздена за  Las Fallas.

Стовариха ни на автогарата, чийто ориентир е хотел Turia. Инструктираха ни да сме обратно в 2 часа през нощта... и ни пуснаха „да пасем”... Никого не познавах, не знам езика, нямам карта на града, не знам нищо по-конкретно за Las Fallas... Но аз съм там и тръгнах без маршрут и без компас. С отворено съзнание и... тогава все едно Някой ме водеше... защото, сега когато се обръщам назад, за 16 часа успях да попадна „интуитивно” на много интересни места и да видя повечето от забележителностите на Валенсия – без да съм го планирала и без да съм настоявала в себе си на това... Просто вървях и следвах Пътя J

Когато не знаеш какво да правиш, следваш другите... буквално и преносно. Така и аз... тръгнах нанякъде, където виждах, че върви потокът от хора. Денят беше слънчев и предразполагаше за приповдигнато настроение...

Минах по моста над Реката, която не е Река, а е превърната в градски парк.

  По-нататък видях първия оркестър, който не свиреше, а се събираше около един паметник.

Отминах ги, за да продължа... и да се натъкна на първатаLa Falla.

За лаиците като мен, ще обясня непринудено, разчитайки само на това, което научих, докато се разхождах и се опитвах да си направя сама изводите, без предварителни знания, и с определени подсказки от местните. За радост, някои от тях можеха да шпрехат на английски. А това  само по себе си е чудо по тези географски ширини J

Las Fallas е слънчев празник: в буквалния и преносния смисъл на думата. Празнува се около пролетното равноденствие. Продължава 3 седмици, а може и повече, ако се смятат приготовленията. Защото празникът е наистина грандиозен! Произходът му е средновековен, но съвременният му вариант е изграждане на статуи – скулптурни групи от стиропор. Т.нар. статуи са оцветени – боядисани отвън, нарисувани, и в много отношения приличат на древногръцката скултура. Само че със съвременни герои. Най-вече взети от приказките и анимационните филми. Както и представящи настоящи политически и други обществени фигури с местно значение, които са жестоко осмивани. Всъщност това е контекстът и подтекстът на целия фестивал: разделяне със смях с миналото (Препоръчвам го като подход към българските ни проблеми J). Още повече че крайната цел е изгарянето на всички, толкова красиви сами по себе си, творби. Видях десетки от тези скулптури на уличното изкуство. Присъствах на гръмването и изгарянето на една... Но нека всичко да е по ред на номерата J

Вървях с потока от хора. Поспрях се около първата La Falla. Снимах я подробно (може би J - трудно е от всички ракурси и с всички детайли, би било твърде много J).
Продължих из средновековните тесни улички, които после се смениха с главни улици и може би булеварди. Бях на Plaza del Mercado. Купих си ветрила. Хлътнах в Lonja de la Seda (Копринената стокова борса, The Silk Market).
Почувствах се като у дома си: готическата архитектура е нещо, с което се сговаряме на подсъзнателно ниво. Сградата е построена в 15 в. и е устояла на времето и всички човешки глупости... 
 После се пуснах по стъргалото. Оказах се на центъра.


Преминах през тълпите – вече беше около 11 и испанци и гости се бяха разщъкали. Пътят ми по-нататък продължи до Гарата (т.нар. Северна - La Estaciуn del Norte).

Навсякъде хората щракаха с фотоарапати, чернокожи емиграни продаваха основния сувенир на фестивала – карирана в синьо и бяло кърпичка с машинно извезани символни изображения на Las Fallas. Подминах ги, защото погледът ми беше привлечен от колизеумен тип конструкция: оказа се стадионът за корида.

Надникнах от любопитство през решетъчните врати. В момента имаше корида и стадионът ревеше. Отидох към касите. Щеше ми се да гледам това местно испанско „чудо”. Докато стоях на мини опашката от трима човека станах свидетел как японец си купува билети. Очуди ме цената, но си рекох, че нещо не съм разбрала. Когато дойде моят ред се оказа, че само не съм искала да вярвам на ушите си – иначе цената си беше точна: 60 евро за удоволствието... Явно нямаше да бъде моето.
 Тогава реших, че единственото, което мога да си позволя в този град е... да стигна до морето. Море не съм виждала от септември, а тук то беше под носа ми. Само че друго – не Черно, а Средиземно. Тръгнах подир носа си: соленият морски бриз освежаваше въздуха и действаше по-добре и от компас. Така от Гара Север тръгнах на Изток...
 Вървях и вървях, свръщах тук и там, правех снимки – все едно, че берях маргаритки в този невероятен градски пейзаж. Видях баща с двамата си сина на колело: беше странна гледка – бащата беше костюмиран, по-малкият син – отпред на колелото, по-големият отзад – прав.
Пак се защурах из улиците. Снимах облечени в ритуални костюми минувачи – деца най-вече, но и възрастни.
Чувствах, че ми трябва карта. Спрях се на една будка за вестници. Продавачът беще много любезен, показа ми картата и как да си служиш с нея. Но цената беше солена – 6 евро. Когато има „безплатни карти на града”, но те се раздават само в хотелите и то на гоститеL. Простих се с идеята за карта. Продължих нататък. Реших, че и полицаите могат да ми служат за пътеводители J Прекалени надежди: както навсякъде, така и полицаите в този град не говореха английски. Все пак се разбрахме с полицайката, при която спрях, на някакъв ‘спански... и аз продължих за морето.


Следващият епизод започна на едно място, за да се развие и получи своята кулминация на друго. Децата и жените в ритуални облекла ми правеха огромно впечатление и аз ги снимах полускришом, за да не развалям разходката им с излишно натрапване. Пред едно заведения видях излизаща група деца – момчета и момичета – нагиздени в коскюми, но безупречно чисти и без никаква повреда по дрехите, въпреки че се гонеха и вероятно и вътре бяха играли. Помолих придружаващите ги възрастни, вероятно родителите им, да ги снимам. Тогава мъжът, който беше с децата и още две жени, ми предложи да ме снима с тях. Дори ги подреди и направи две снимки: според неговото виждане за композиция J

   

Разделихме се с усмивка. Те тръгнаха по своите си пътеки, а аз – подир вятъра: морския бриз, който да ме отведе до морето... 

Поглед надолу от Моста на Цветята към Пресушената Река, която е Паркове и Градини.

~~~~~~~~~~
На едно кръстовище, точно пред Консерваторията, очите и ушите ми бяха привлечени поредния оркестър от младежи. Докато свиреха, те видимо се веселяха и изобщо представляваха страхотна гледка в тъмносините си, униформени костюми. Не съм сигурна, че изчаках светофара да светне със зеленото си (то и в БГ не съм особено уставен минувач J) и притичвайки по диагонала на огромното кръстовище ги последвах. Искаше ми се да направя клип с музикалното им изпълнение, но, докато се оправях с настройките, те приключиха с изпълнението и... завиха. Аз след тях...


Оказах се пред висока стъклена сграда. Пред нея се беше събрала малка тълпа с безупречно облечени хора, някои в модерни дрехи, други – в познатите ми вече, наричани от мен „средновековни”, костюми. Очевидно беше, че чакаха някого да излезе. Ритуалните лица – предимно жени и деца, се бяха строили в шпалир. Имаше професионални фотограхи, които щракаха с апаратурата си. Имаше и някаква жена-организатор, която разпределяше кой къде да застане. Оркестърът се беше спрял малко встрани и децата чакаха, закачайки се и забавлявайки се по познатите ни младежки щури начини.
Стана ми любопитно. Кой знае защо реших, че това е сватба. И че всички тези хора са се събрали, за да почетат младоженците. Колко бях на грешен път! но нали човек разсъждава според това, което познава – на мен според наличните ритуални елементи, просто ми приличаше на ... сватба J Докато се опитвах да заснема всички персонажи в най-различни „откраднати” техни състояния, изведнъж апаратът ми съобщи: „Изтощена батерия” и ... отказа повече да снима. Казах си: дотук ти беше със снимките. Поне за тогава, защото трябваше да намеря интернет кафе, където да захраня изтощеното „животно”.

Наблизо имаше спирка и до нея – пейка. Стоварих се на нея с облекчение – за 4 часа бях изминала поне 20 километра из града и вече не си чувствах краката. А беше само някъде около 1 часа. Докато седях и смислях какви ще ги дробя оттук нататък някакъв мъж, отстоящ на 7-10 метра от мен, ми подвикна нещо. Не че нещо особено разбрах, но се дигнах и отидох до него, за да разбера за какво става въпрос. Човекът беше видимо загрижен и отправяше някакво предупреждение към мен, както и към хората, стоящи на спирката. Той продължи да ми говори на испански, но усети по очуденото ми изражение, че вероятно бърка езика. Премина на английски, което за мен беше голямо облекчение, но и изненада – тези хора тук не са особено склонни да говорят английски, дори да са го учили или да го знаят J

Първо, стана ясно, че той ни е предупреждавал, че ще гърмят „мескалета” (шнурообразна бомба-фитил, която гърми многократно и доста оглушително). После се заговорихме за събраните на около 20-тина метра хора. Така стана ясно, че това не е сватба, а чакат La Mayore de la Falla – eдна от най-богатите и известни жени в Испания. Мъжът с гордост показа едно от децата, които бях снимала допреди малко, казвайки: „Това е дъщеря ми”. Да бъдеш част от кортежа на Дамата на Огъня е чест, която се придобива след някакъв конкурс. Но така и не влязохме в подробности, а на мен не ми се рови в Нета. Единственото друго, което научих е, че Валенсия е разделена на 350-400 „фаи” – регионални огньове, всеки един от които си има Дама на Огъня със съответния антураж. Както и да е... Попитах го за интернет кафе наблизо, но той вдигна рамене и ми каза, че сигурно във Валенсия има 20-30, но те са в центъра. Попари надеждите ми, но се разделихме по живо-по здраво. След малко Дамата на Огъня излезе, мескалетата изгърмя, за да отбележи събитието, и кортежът тръгна в една посока, а аз в друга... към морето.

 

Не бях направила и десет крачки обаче, когато достигайки до близкото кафене-бистро, вдигнах поглед и видях заветното Wi-Fi. На бърза ръка хлътнах вътре и попитах дали някой говори английски. Сервитьорката не знаеше, но едното от момичетата на бара се оказа с превъзходен английски: взе апарата със зарядното, за да го включи да се зарежда, сервира ми студена фанта и ме обзаведе с паролата на кафето. Бях на седмото небе: оазис, където да те разбират, да те обслужат и да бъдат приятелски настроени. Близо два часа прекарах там, докато нещо започна да ме гложди отвътре. Не знам какво беше. От една страна ме беше яд, че изпуснах „пушкането” на мескалетата – да гледам отблизо. Началото им беше в 2 часа и продължиха около час. Но се бях отдалечила много от центъра, а не знаех къде са околните места за взривяване - в района на кварталната La Falla или кварталните . По принцип местата за взривяване на мескалетата са големи оградени пространства, където се разполагат пиротехническите материали, зад телена ограда. На всички такива места има полиция, за да следи да не станат сакътлъци, а и местните отговорници зорко бдят. На мен ми се падна само да чувам далечните детонации и писъците от радост, които ги съпътстваха. Странен начин за забавление, но хората си го тачат J От друга, си гледах часовника и започнах да се саклетисвам... Много бях изтощила батерията, но нямах свободни часове да я чакам да се зареди напълно. Така в 3 без четвърт си прибрах „сергията”, поблагодарих на момичето за сторената ми добрина и се отправих обратно към сърцето на града... Странна логика, като се има предвид, че бях тръгнала в обратната посока – да топна краче в Средиземно море J

 

Забравих да кажа, че действието се развиваше на булевард Франция или Френски, не съм сигурна какво му беше изписването на табелата. Помня само, че беше със знака „сиди”, за омекотяване на „с” J За мен това е важно, за вас – не знам. Асоциации – мои лични, житейски, от „преди” и сега – бол. Та както се смъквах към центъра по този булевард, изведнъж пред мен изникна Дамата на Огъня, която така и не бях успяла да снимам, поради сакътлъка с фотоапарата. Изключително фина жена. По думите на моя информатор – една от най-богатите и влиятелни жени не само във Валенсия, но и в Испания. Поспря се за малко на десетина крачки от мен, за да позира за снимка с едно момиче от антуража си. Аз също я щракнах.
Като че ли това беше достатъчно. Но изведнъж, за изненада и на себе си, аз я спрях и я попитах може ли да се снимам с нея. Дамата беше видимо очудена и донякъде – раздразнена. Каза ми, че бърза да се преоблече. В този момент друга жена от антуража й ми издърпа фотоапарата от ръцете и ни снима. Когато вече се разделяхме, Дамата се обърна и ме попита откъде съм. Казах България и тя се засмя: „Аз познавам едно българско семейство – това на Царя Ви”. Аз отвърнах: „Ама, разбира се...” Естествено беше: богатите и аристократите се движат в едни и същи кръгове....

 

 

Тук ще направя пауза и ще пусна съобщението
(Следва) 

 

 

 

честита първа пролет много щасливи мигове здраве и само хубави неща благодаря за интересния постинг

Нека Пролетта е прекрасна за всички ни!

Chestita Prolet!!!
ne mi kazvai che si hodila pesha ot garata do moreto, mnogo e dalech be chovek.nadiavam se da si vidiala i teatara na Kalatrava :) veseli dni!!!

Тогава ще мога и да напиша нещо смислено!
Поздрави, Боди и бъди здрава!

си чудесен пролетен подарък!:)Много цветен и приятен!:)
Хубава и здрава да е твоята пролет!:)
Поздрави!:))

Вече бях разгледал снимките във Фейса.Какво да кажа...Благодаря ти!

За 16 часа съм навъртяла поне 50 км пеша :) Видях всичко, което можах да побера в душата си. А футуристичният гений на Калатрава е зашеметяващ. Това трябва да се види в реален размер. Снимките в Нета са чудесни, но е трудно от тях човек да си създаде представа за комплекса, за водата и градините наоколо )

Весело да ти е и на теб!

Чувствай се свободна да правиш каквото решиш :) Надявам се дотогава да имам време да разкажа за следващите часове - тук е някъде докъм 3 следобед.
Спорна и щастлива седмица!

Но в момента се чувствам като разглобена. Бързо ще трябва да се стегна, че... умствената работа изостана :)
Поздрави и щастливи пролетни дни за теб!

Радвам се, че съм те разведрила с моите скитосвания, които надлежно документирам със снимки :)

Поздрави и лек ден!

и между звездите...
Прегръдки, Свобода!

Последното със сигурност :)
хохо

Пак ухае на цвят, пак на пролет ухаe
Дамян Дамянов



Пак ухае на цвят, пак на пролет ухае.Здрасти, свят-необят, сбран във малката стая!Здрасти, кипнал, студен, умен, тъп и безумен!Днеска целия ден ще те правя на думи.Нощес цялата нощ пак над теб ще се блъскам –От ръждив, грозен, лош – нов дано те излъскам.Дано пак заблестиш чист, какъвто си всъщност –Меч, излят от мечти, погрознял само външно.Пак ухае на цвят, на живот пак ухае!Добро утро, крилат, мигновен и безкраен

Прекрасен ден ти желая!