Събирам се...

Разпаднал се живак

Измерващ градуси по скала

Жадувах да съм локва от метал

И да провеждам, не да отразявам

Тъй малките парченца режешком

Намираха отвърстия конечни

А аз се чудех де е моят дом

И в стъкленицата се пръсках от надежди

Накрая пукнах стъкления си затвор

И вече нищо не измервам,

Живея, за да имам Небосклон

И цялото... живачено крайбрежие J 

     
   

"Накрая пукнах стъкления си затвор"...така си освободила напрежението с този огнен-живачен стих!

Ами... чистилище... какво да го правиш :)))

не го свърта на едно място:)))

Кво да го правиш - "природа" :)

Някой е дошъл да гласува "-" :) Спокойно, френд, и аз си гласувам така.... за себе си (само). Щото си се познавам :) А ти познаваш ли се?
:))))))))

Страхотно е - почувствах го, а това не ми се случва толкова често. Хубава вечер! =)

По някаква причина и моето Рожденственско звънче от месата прозвъня :)
В знак на потвърждение :) Хубава вечер и на теб!

" Не мога да изляза наглава с този живак!" Любопитството ме разпръскваше навсякъде : )...
Сега живачна е само душата ми...
Всички търсещи са така...

Винаги ми е било много интересно как пръснатият живак се стреми да се съедини наново :) В това има някакво чудо... което не само ме омагьосва, но ми се струва, че и иде... за да покаже нещо :)

:)