Пиша върху вода.

Очаровам и разочаровам.

Прислушвам се в капчука

и тананикам морзовата му азбука.

Умирам като попова лъжичка

и се раждам... жаба.

Дишам чрез кожата.

Защото там са порите

на болката...

Прохърквам в търсене на глас,

налаждайки щурчовата си песен.

Броя тактове, приятели и континенти.

Осчетоводявам чувства.

Провирам се през иглени уши

с камилски непукизъм и

великодушие.

Не търся, а намирам.

Не наставлявам, но бичувана съм.

Разпуквам се във цвете,

разтерзавано от корените си.

Усвоявам и устоявам.

Търпя и не смирявам се.

На мълнията пръв гръмоотвод,

завъртам нулата около кръста

на откачени случвания.

Живея.

Но дишам ли?

Или съм в limp home mode

преразход на гориво,

докато не престане да свети

индикаторът на таблото

в червено...

И не се превърна в

Права, несинусоидна линия....