Стояхме двете и си хортувахме. Аз не заплаках, тя - по-хардът от мене - просълзи няколко пъти.

Не е въпросът в личните откъслеци от опитности, които обменяхме - всяка уникална по своему - а в болката, която се опитвахме да тушираме с нашия разговор. Дали бяхме направили "правилните" избори? Кой е бил най-необходимият компромис? Щастливи ли сме - с компромисите и "постиженията" си... И т.н.

Слушах я и я гледах: една от най-"успелите" жени, които съм виждала. Сама. Изваяна като камък, всеки момент готов да се разсипе като пясъчник. Постигнала "всичко", но далеч от далечния "снобски връх": незабележима, но толкова красива в хъса си, в непредаването си, в борбата си за всеки ден "после"... Тя се мисли (мислеше) за "неуспяла"! И колкото и да й говорех, и колкото и да слушах за нейните "подвизи" - а те не се събираха на една десета от напръстника ми :) - тя се чувстваше все като в "яма", която я поглъща....

На раздяла тя ми каза: "Сега се чувствам малко по-добре! Но това не е идеалът ми за съществуване!"

Тя и сега си мисли за Терминал номер... който ще я отведе далеч оттук. А аз продължавах да я убеждавам, че точно тук има най-прекрасния си живот. Не най-щастливия!

Просто защото "най-прекрасното" и "най-щастливото" рядко имат допирни точки! Но така и не ми стигна времето на разговора ни, за да й приведа всичките си доводи!