Много странно мълчание ме е налегнало.

Не искам да говоря с другите.

Дори и със себе си.

Уморена съм от думите.

И от всичките им смисли,

които се борят за независимост

и анклави

с онази терористична настойчивост

сякаш това ще поправи

някаква изначална несправедливост

която ме тормози вътрешно

като неотделено внимание

преди бурята да се е развихрила

и да стане страшно

за всичките дансингуващи

в главата ми.

Като едната гладиаторска арена

се пропивам с възмездната кръв

от неизпълнени обещания,

бавно процеждаща се по носоглътката

на разбъркана ми Вселената,

изхълцваща,

преди да преглътне поредния горчив хап

и да се отдаде на собственото си забвение,

което да бъде откривано,

анализирано,

прошнуровано

и завеждано

в някаквите анали...

от астронавти-археолози J

Но само когато им дойде времето...

Защото съм дете на Кронос

а той – от любов - ме изяжда....