Мълчи

няма да те обичам повече

няма как „повече” от това

но ще бъдеш така добър,

като един истински джентълмен-лейди,

да ми „позволиш”

повече да чувам и да се вслушвам в себе си,

по-добре да долавям шумоленето на земята

а и възгласите на „младите”,

тяхното вечно недоволство,

SOS-насочващо ни към ахилесовата пета

на съвместно ни – дали неудачно? - съществуване

не е беда,

че ми се ядосваш,

че не мога да те търпя –

помниш ли кога за последно ти казах да се изнасяш -

май беше преди няма и секунда J

тъй ще сме си -

като сиамски близнаци

примъкващи се по хребета на времето,

което сами си отпускаме,

докато най-накрая не разберем,

че всъщност сами сме си Хребета

и не се устремим

към нещо по-съществено,

отколкото да се бием помежду си J

стих :-)

какво друго ни остава :)

Силни и точни са твоите прозрения.

Поздрави!

Нашият Хребет е като един Гръбначен стълб - извиващ се, и носещ на всчики възможни тежести...И ние не го виждаме, но знаем, че съществува...

Поезията е сгъстена емоция, която понякога повече от разума прозира направата на нещата :)

Ти направо си дал ново лирично отклонение по темата :)