да си отидеш за да се завърнеш

и да се дивиш над собствената си

за губа на памет

за най-важното

да се изпъваш докрайност

като войник в строя

който чува тръбата

но знае че няма поход

да танцуваш на вятъра

защото той разпилява

но и той събира

облаците на недоволството

огрени от надсмиващата се Луна

котешки завиваща мустак

над човека с фенера

който тъче пътеките

а ние ги поемаме

като благослов в нощите

когато душата разлиства

крилете си

и гушва света

Разпилян и събран

в неуловимата Ти...

насмешка

над нечовешката ни сериозност

титулована възхвала на глупостта

из кулоарите на вселената...