Всеки човек си има падините. Вероятно аз се намирам в такава. Имам предвид точно „падина”, а не падение. Падението е морална и някак си в наши дни субективна категория. Падината е... по-скоро обективна. Толкова ти е „закрита гледката”, толкова ти е „затънтено”, че можеш да се осланяш само на вътрешните си сетива, не на „външните” J А външната „заморочка” е просто ошелемлителна J

Не, няма да коментирам вътрешно-външната политическа обстановка. За ББ и сие съм се изказала, когато му е било времето, преди да дойде/дойдат на власт. В момента толкова не ми е интересен, че няма за къде повече. Колкото повече се взирам в неговата семплост, толкова повече ще започна да я откривам и у себе си. А точно това хич не ми трябва сега J Защото, за разлика от него, трябва да мисля какво правя и да предвиждам до най-малките детайли ефектите от собствените си действия (нали нямам мощните медийни дезинформационни средства, с които да се „прикривам” J, пък и това въобще не ми е в амплоато J)

А да се сетя за тази метафора за падината е виновен Шекспир. Идущата седмица, в която пак ще се пържа в казана и няма да ми е до него, ще се навършат някакви годишнини от неговото раждане/кръщение (26.04.1564) и смърт (23.04.1616). Ако има една-единствена личност, която да е оказала най-голямо влияние върху мен, когато съм била във възрастта, когато такова влияние е било възможно, това е бил той.  За мен, както и за много други, ще си остане ненадминат, макар и загадка J.

Затова, когато... ми е всякакво, се сещам за него. Винаги може да ти предложи от „себе си”  подходящия „цитат”, с който да се подкрепиш, утешиш или ожесточиш (срещу себе си и другите). Макар че всъщност той е един от най-човечните в усещането за човешката природа и колко уязвима е тя, без да я съди, разкривайки я с толкова разбиране, насмешка и топлота J

Та пак за падината, която ми се е загнездила в съзнанието, защото смятам, че всички ние сме... там, по един или друг начин.

Сонет № 33

Следил съм как изгряващите дни
ласкаят с царствен поглед планините.
След туй докосват с устни равнините
и позлатяват бледите вълни.
Но често позволяват небесата
на низшите мъгли да ги осеят
и те до здрач под слънцето вилнеят,
лишавайки от светлина земята.
И мойто слънце грейна тъй за час,
и то над мен запали утрин ясна.
Но легна нисък облак между нас
и гордата му светлина угасна.

Това не ме изпълва със презрения.
Дори слънцата имат и падения.

Full many a glorious morning have I seen
Flatter the mountain-tops with sovereign eye,
Kissing with golden face the meadows green,
Gilding pale streams with heavenly alchemy;
Anon permit the basest clouds to ride
With ugly rack on his celestial face,
And from the forlorn world his visage hide,
Stealing unseen to west with this disgrace:
Even so my sun one early morn did shine
With all triumphant splendor on my brow;
But out, alack! he was but one hour mine,
The region cloud hath mask"d him from me now.
Yet him for this my love no whit disdaineth;
Suns of the world may stain when heaven"s sun staineth.

П.П. Сонетът на Шекспир е доста по-личен, отколкото в превода на В. Свинтила.

Фактът, че

Колко жалко, той беше „мой” само за час

Местният облак го закри от мен сега

Но не мога да го презра заради любовта

Опетняват се земните слънца, но само след като се опетнят небесата.

(груб, но превод близък до значението в оригинала J)

ни навежда на нерадостните мисли как преценяваме „земните” слънца и тяхното съотношение с „небесните” (heaven"s sun). Всъщност, това ни е проблемът, дефиниран във вечните категории, които българинът разбира и изказва съвсем по практичному: „Рибата се вмирисва от главата” J , независимо дали я поставяме в „небесата” или по-близко до „земята” J)))))

J)))))))