Това е моето собствено усещане от последния Великден прекаран в големите ми семейства. В онази основа, в която наистина си значещият като личност, можене, слабости и силни страни. В която се разтваряш, за да отдадеш силите си на цялото и да получиш обратно сила и самочувствие, че си член на някаква общност, която отблизо следи "кой, какво, защо и как". 

Усещането е почти мистично, макар че може да се разкаже фактологично. Да кажеш кой какво е мислил, споделил, отреагирал, изплакал, изпял, изиграл и т.н. по скалата на човешките реакции и умотворения. Но то не предава магията, магията да си обичан, да си потачен, да си изживян и изживял се като искра, която просто играе в големия пламък, която искри със собствена светлина без да бъде заслепявана от остналите и без да иска или да може да заслепи и замести останалите. Да си част от рояк от искри. Да се наслаждаваш на гледката. Да си част от спектакъла. Да СИ...

Всъщност това е Великят Ден на нашето единение. Благодаря на близките си, че можахме да го споделим!

Бих искала някой ден спокойно да мога да го кажа и за голямата общност, т.нар. "българска". Може да са само мечти и илюзии. Но ако вярвам на Пътя, който моите семейства извървяха до Единението, с всичките перипетии, горчиви и радостни моменти по сътворяване на общежитието, имам надежда. Надеждата, че това някога ще се случи и за ... България! Каквото и да значи това :))))

По-чисто е обединението около нещо, отколкото обединението около някого. Стига да намерим нещото. Вие явно сте успели. Добре че го има този празник.

Дошла съм с усещанията си, чета и съм била обучавана в определени техники на възприемане... и сигурно това има значение... но това, което ми се случва напоследък в семействата (ми) и в някакъв приятелски кръг... далеч от прожекторите (или дори нета:) надхвърля представата ми за "човешки" отношения. Някак си всички много се "смекчиха", започнаха да бъдат смирени и благодарни, не само на "думи", но и като отношение. Това ме обнадеждава :) Както и стратегиите, които съвместно се предприемат, за да бъдат "всички" (от някаквата малка общност) "добре" :) Както загатнах и по-горе, това костваше многогодишни усилия и "изглаждане" на взаимни гледни точки. Дори и днес, гласно или негласно нашите братя ни питат "какво мислите за нас" :) Смешно или не, нашата "перушанска" санкция е важна за самочувствието им (както и за нашето :) И някак си в семействата (ни) осъзнахме, че "парите" (социалното благополучие, каквото ни се изписва като легитимно в момента) не е всичко :))) И че има други неща, които ... могат да ни задържат заедно :) И да ни напряват ЩАСТЛИВИ!