В прашасалия куфар на света

подава си полата рединготът

с потръпващите ноздри на коне

той вдишва новото потило

на живота...

раздразнен скача на велосипед

и вее се с ветрищата на пътя

омайва всеки с’ своите криле

глушително пърпорещи

в комплота

на транс и проза, малко декаданс,

неспирно влюбен в здрачната стихия

изпитващ ужас в клещите на днес  

оттичащ се в прокрустовото ложе

на it might never be...

Мечтател вечен, сврян във гърдероба

напъващ мишците на исполин,

той кротичко живее си живота

на аристократичия си сплин...

неслязъл никога от мода J

Амиии...?

Амин ...

много хубаво стихотворение! Твое ли е? Поздрав!

Тук пиша моите си глупости, доколкото са отражение на нещо друго, по-голямо и несмислимо, което някои наричат Абсолют...
Благодаря... от мое име. За по-голямото не мога да отговарям :)))))