Тя седеше на дървения, очукан и отдавна разпадащ се чин до прозореца и превеждаше. Пергаментът пред нея също беше стар и разпадащ се: като крилата на пеперуда в прекъснатия полет на учебен хербарий – прашецът се сипе по подложката, цветовете избледняват под стъкления похлупак, но симулацията на полет продължава... за да се запомни от съзнанието, неовладяващо достатъчно бързо динамиката на тялото.... с надеждата поне формата да остане в неговия саркофаг....

Беше й душно. Стаята беше малка. Имаше само три чина, все така близо до катедрата, на която отдавна нямаше никой.  Един мъж и една жена споделяха с нея пространството на монашеската обстановка с ослепително варосаните стени и прозорците, през които се процеждаше мракът на потайната доба.

Преводът не беше таен, макар да беше от най-трудно преводимия език – небесния. Земното наречие беше грубо, и въпреки че имаше многобройни идиоми, не успяваше да побере дълбочината и обширността на предлаганите понятия. Стигна до дума, която я пареше с неуточнимостта си.  Очите й се замъглиха от напиращата отвътре енергия, която всеки момент щеше да я взриви, ако не намереше начин да я канализира.

В този момент вдигна глава от пергамента и потърси с поглед помощ от колегите си. Но те бяха вдълбочени в своито самотни търсения и въобще не даваха вид, че присъстват. Тогава вратата на класната стая се отвори и влезе Той. Беше мъж без лице. Землисто-кафавият му костюм контрастираше с русата коса, която обрамчваше тъмния ореол на липсващото лице. Дали той беше помощта, за която се бе помолила несъзнателно?

Тогава Нощта, която беше лицето на Безличния, проговори. Но вместо да окаже и най-малката помощ или поне да разсее съмненията, Той просто изтърси, нареди или ... досипа сол в израненото й полусъзнание:

-          Водя ти твоя нов ученик!

Нямаше как. Трябваше да продължи с търсенето на изплъзващия се смисъл. Но вече и с някой около себе си, който достатъчно я разсейваше, а същевременно чакаше и напътствия. Все още беше безплътен, а трябваше да му се даде плътност. Не обичаше процеса на оплътняване. Болеше много. Знаеше, че ще я боли, но още повече се плашеше, че ще го боли него... нейния ученик. Защото извайването на плътта включваше разкъсване и слепване, любов и омраза, еуфория и отчаяние... целия арсенал от средства, емоции, мисли и.... непредвидимости.

Тогава просто затвори очи и започна с отварянето на.... кутията с червеи. Това беше първият урок. Ако не го убиеше сега с погнуса, можеше и да оцелее. После щеше да продължи с пускането на бръмбарите.... Змиите бяха за по-нататък. Както и.....

Следвашепродължението.... и така ....цял един човешки животJ