*
*
*
Предишният ми пост просто не беше "приет" след дългото ми писане направо в Нет-а. Бях прецизна при въвеждане на потребителското име и парола. Но това в "днешния свят" нищо не значи, а и не ми се случва за първи път. Добре, че си имах дубликат :)))

И така... от средата на изречението, чието начало вече не помня:)

....когато да си говорим по същество. Ама не по махленски или по приятелски, а като "общество".

Въпросът си е опрял до кокал, за този който го осъзнава, за онзи, който го не осъзнава... то си е все двайсе и като че ли му риеш у копанята :)

Не съм имала по-потискащ 15 септември от "векове" (както биха се изразили англичаните). Не само защото самата аз не знам накъде да поема - тоз Рубикон е лесен (затваряш очи и броиш "онче-бонче-счупено-пиронче"), но и защото самата атмосфера е... "абе, ще видим...". Последното повече от многозначително.

Последните две седмици ме разкъсаха изцяло. Никога през живота си не съм се чувствала толкова безпомощна и то не заради нещо друго, а заради неизвестност на "изпитния формат". И макар да визирам в ума си нещо съвсем тривиално (някакви си изпити, в някакво си учебно заведение) , без да конкретизирам, защото все пак е "служебна тайна" (Аман от тайни в този живот:)) съм изправена отново и за кой ли път пред основния въпрос:  Ако учим някого на нещо, за и на какво го учим? Дали за да изкара оценка, която ще го "ограничи", джироса и прошнурова или го учим на "живот"?!

Онази сбърканост и лудост, в която се намирам вече десетина години, не виждам да има край и завършек. Най-вероятно причината е в мен, а не в света, развиващ се по някакви си свои закони, в които аз се явявам непричом, макар и инструмент :) Обаче... ако продължавам да вярвам, че всеки си идва със задачката (която понякога гордо наричаме "мисия"), на мен не ми се връзват основанията и усилията с това, което се получава:) Какво имам предвид

Вчера беше началото на Новата учебна годана. Ха-ха! Казвам "ха-ха", защото поне учителите би трябвало да знаят кое й е "новото". Но учителите не знаят (аз включително :) Ако е само да се срещнем с нови индивиди, които евентуално да се поддат на някакво обучение : ОК. Има новинка. Само че... не е това:(

Прослушах приятелите си... И това, което чувах (прости ми, Боже!), беше стенания. Те не се криеха, защото знаеха, че не са пред ТВ. Някои от тях са директори (замове), но все тая... така или иначе хора, облечени във "власт" :) Не знам дали някои от Вас някога са се чувствали така, но аз съм ги виждала и чувала: хора, които се гърчат, защото почти цялата им власт е впримчена, за да "угаждат" - на висшестоящи и на родители. За мен това е "нечовешко" и беше първото нещо, което ме изплаши някога, когато и аз се пънех по коридорите на училищата :) Ние все още се намираме там: в страха... все едно сме редоположени до говедаря на дядо Славейков, който поне се занимава със стоката (демек икономика), а пък ти кой си... дето ще стоиш на сушина, пък и ще искаш да "ядеш" от нашите пари:))))))))) Народопсихология, брато... неотменима судбина :)

Това, обаче, е само едната страна на медала: неразбирането на обществото за ролята на учителя (днес). Само под сурдника някой учител ще чуе евентуално ласкаещото ухото му: "Ама, Вие как се справяте с 26 (която и да е цифра около)?! Аз не мога да се справя с моето или моите (обикновено 2)?!" И тук става въпрос за онзи огромен диапазон от човешки качества, с които учителят трябва да е надарен, за да "приеме" чуждите деца и да ги направи "свои". Да ги обича, мотивира и наказва, да ги "люлее" определен брой години и после... напълно да ги забрави (за да не го боли:) И в същото време да ги учи на "материя" :) (имам предвид определената училищна дисциплина). Някой ще каже: ами това е професия. Да, така е, но и не е така!!!

Но не това е въпросът, който ме измъчва. Наистина с годините се научаваш да не се привързваш след "пусковия срок". Да забравяш за усилията си, все едно че не си бил ти. Да махаш с ръка в буквалния и в преносния смисъл.

Проблемът е друг и той касае училищната институция изобщо. Какво учим децата в училище? Аз бих застъпила един краен възглед и бих казала така: Ние ги учим да бъдат перфектните "убийци"! Тези, които се подчиняват на системата и я приемат за своя същност, убиват себе си (самоубийци), тези, които се бунтуват срещу системата могат да убият себе си, някой друг около тях или да направят друг сакатлък, но рядко успяват да я "пробият" :) Ако са щастливи с родители, могат и да "отпаднат" на по-ранен или по-късен стадий. Или пък "системата" да бъде заменена с частни учители - дали платени педагози или просто добри приятели на семейството - но във всеки случай, хора, които лично се ангажират с определана "душа". Защото на този етап вече това е важното: не да изработим въпросния "винт" за една  система от перфектни сглобки, а да направим "човек". Много учители имат това съзнание и това действие в личен план, но "системата" продължава да не го поддържа, въпреки високопарните си заявки :)))))))

Според мене най-страшното е, че ние не знаем на какво да учим децата. Аз имам две дилеми: едната е тясно професионалната (чуждоезиковото обучение) , а другата е социалната - социалните умения на "вграждане", екипност, оцеляване, развитие. Много често тези двете са в противоречие, колкото и странно да звучи. Като учители (в българския им вариант) ние сме санкциониращи, често "недовиждащи" чрез санкцията си определени измерения на комуникацията и сътрудничеството. Проблемът си ни е чисто "български" - ние сме нация от индивидуалисти и трябва индивидуално да сме "най-добрите". Да, да, ама не! В днешния свят оцеляват "екипите" - било те семейства, малки фирми или големи корпорации. Навсякъде където съществува екипният дух се тачи индивидуалният принос в общото. Щото ние и това не го можем: да благодарим - ама от сърце, а не от уста - на този, който ни е сподобил със свежа идея, на този, който е направил дребните технически неща, без които не може да се осъществи тази или онази идея, на онзи, който влачи "Аврам каиша" по неблагодарната организация, докато нещото придобие форма....

Обаче аз пак се отплеснах. Защото основната дилема, освен организационната и овластяване на "онези диванета" да се справят сами с живота, има и друга. И тя е нашата, като възрастни. Очертаването (без ограничаване, обаче) на онези области, в които трябва да ги учим и да ги "изпитваме". Там ние се проваляме, защото не разбираме т.нар. "съвременна действителност". Благодаря на...... (тя си знае:), че когато ставаше въпрос за моите собствени деца ми беше подсказано, че аз не разбирам техните "програми" и да не им се бъркам. Но като учители (и родители, съответно) би трябвало да сме разбрали, че т.нар. "деца индиго" са изпитание за нас и не можем да ги учим по начините, по които ние сме били учени и които - волю-неволю - копираме. Много жалко е, че в училищата има само около 3-5 % млади хора като учители (ако се вярва на статистиката изнесена от Янка Такена, обаче не вярвам, че е далеч от истината:)  Историята трябва да продължи.... И тъй като тя трябва да продължи с нашето ясно съзнание за ограниченията ни, които не искаме да предаваме на нашите деца, както и за ограниченията, които наистина искаме да им вменим (като предпазно въже срещу „тъмната страна” на човешката природа), то трябва спешно да се организираме. Но не за да им забраняваме „къси полички” и „ снаксове”: забраната е най-краткият път да потикнеш някого да направи нещо!!! Пътят е друг... и дано скоро като общество да го намерим. Иначе индивидуалните ни опити ще продължават да се давят в общата „мъгла”. И ще ви кажа откровено, най-мразя да изнасям лекции на родители. В последните 2 дни ми се наложи неколкократно... от което първо се почувствах поласкана (ех, това его!), а впоследствие се скапах.... защото знаех срещу какво ритам, както и колко мимолетен ще е „отзвукът” J

И тъй като животът е по-мъдър от всичките ни скудиумни размишления, предполагам, че той ще намери разрешението си. По един или друг начин. Както моите/нашите синковци си го намериха.  И както много други...
Въпросът е дали ние ще намерим разрешението си като общност?

Учителят ...
Дънов, Левски, Паисии, Вазов, Кольо Фичето са учители по призвание. И всеки е учил на собственото си учение.
Виж преподавателят е друго нещо. Преподавателят може да препо/пре,про/дава каквото пише в разписанието и без да е учител.
Учител винаги си е било много висока летва.
Успех през новата учебна година. Така както ти го разбираш.