Когато децата пораснат

изведнъж ставаш Гъливер

в страната на гигантите

можеш да им се разхождаш

между чиниите на масата

с надеждата, че няма

да те изядат на закуска -

по разсеяност -

иначе са толкова мили:)
 

Когато децата пораснат

изведнъж се смаляваш

до ръста на Палечка,

която чака своята лястовица

да отлетят заедно към Лятото...

докато бродиш из лабиринтите

на почтения кърт,

който няма с какво да те задържи

освен с отегчаваща предсказуемост...
 

Когато децата пораснат

е толкова самотно да си себе си

без техния стимулиращ смях,

или нелепото им възхищение

от това че можеш да се терзаеш,

докато те са на поредното

забавление с приятели

а ти стоиш и ги чакаш

да се приберат до заветния бряг...

Когато децата пораснат

нищо не е вече същото,

защото светът е поел в нови орбити

а твоите са стари и изкривени

като виното, което къташ из вените си

за сватбите им неосъществени, но бъдещи

когато ще си само декор на масата,

осъществил предаването на пламъка

преди да помръкне безславно...

Когато децата пораснат

отговорността ти нараства неимоверно,

защото вече не си тяхна майка, а себе си

подхранваща все още въобръжението

стоицизма (ах, да не беше ги закърмила с него);

не си вече пъпната връв, а вретеното,

което тъче в умовете им посредством

неказаното, показаното, самонадхвърлянето:

те не престават да те следят: не го забравяй!

Когато децата пораснат

ти не изчезваш, не се и смаляваш,

а се разтваряш във всяко тяхно действие.

Закърмени с тревогата ти, трябва да изтъкат

собственото си щаствие, загърбили те

защото такъв е пътят на щафетата

а теб те боли в самотното ти бдение

изпълнено с молитви за тяхното ставане

Такъв е пътят... на неегоистичното прераждане...

Дълъг път...

Но както се казва, "пътят е страшен, но славен":)

и така безапелационно права ...

Казаното е така егоцентрирано, че може да разсмее дори почтения кърт,
който няма с какво да те задържи
освен с отегчаваща предсказуемост...

Нали с ипълнението на дълга за продължаване на рода не се изчерпва смисъла от съществуване. Щом си предал щафетата не се бутай между чиниите на великаните и не се мисли за заветния бряг. Заветния бряг се нарича снаха. И вярно, не си пъпна връв, нито вретено, нито тъчеш в умовете им, нито някой те следи. Картината вече е нарисувана и художника е безработен. Той и картината вече не са едно. Принадлежат на различни светове, хора и съдби. Много ме ядоса :) Да се чуди човек като те чете, как Рем и Ромул са постигнали своя успех ...

Когато децата пораснат, ти се превръщаш в досадна предсказуема почтена къртица, която чака некъв Лястовиц ...
Уффф

Невероятно!!!
Толкова силно го усещам сега!

Благодаря, Сенсей!!!

Животът е превратност, за която колкото и интелектуално/мисловно да си подготвен, продължава да те разтърсва емоционално:)

Ако това е да си истинска, да - може би - съм такава. Не спирам емоционално да се треса...

Ами ... "права" съм. То това е драматизма в цялата ситуация, щото всеки човек е егоист, ама майките трябва да го потискат, за да дадат "пътя"... на тези след тях. То през цялото време - от самото раждане - е сблъсък на ега, социално потискане - над себе си и тях - което се изисква като механизъм и резултат на възпитанието.

А другото е образи. Бих могла да избера и други, но тези са ми дошли:)

А що се отнася до предсказуемостта... налага се да я поддържаме... до досада. Защото това отличава "учителя"/"родителя" от подрастващия. И само тя дава резултат in the long run :)

Ех, ако социалната природа беше друга, но не е:)))

П.П. Сега се сещам какво ме е накарало да изполвам "вретено" и тъкане (в умовете) ... Вретеното в процеса на митозата е протеинна структура, по чиито нишки се разпределят хромозомите в процеса на удвояването и деленето... Някак си доста ми се връзва с това, което правим ние, майките, при предаването на биологичен и социален наследствен материал :)))
Сори, че съм толкооова досадна :)

Радвам се, че се отби. Дерзай!
И се чувствай прекрасно:)

:)

-;)

Наистина е много истинско и хубаво....И женско, майчинско :) Мъжът, бащата усеща сигурно същите неща, но не си признава :)) или би ги казал по съвсем друг начин.
Прегръдка!!

а на най-....съвсем.
Пътят на щафета е и различен: краткият път, не винаги е най-правилният, но правилният е най-краткият.
Поздрави.