Българската съвременна „история” е кучешка история. На нас бедите ни се струпват като на бясно куче тоягите. Макар и застрашително намаляващи като вида homo bulgaricus, ние, оцелелите, продължаваме да понасяме всичко и всички с увереността, че ще ни мине ... като на куче. Булгаков има една прекрасна книга „Кучешко сърце” , която може да илюстрира за сърцеведите как се случва абсурдността на кучешкия живот като modus vivendi humanus.   

Провокацията да мисля за „нас” през кучешката лексика е, че по неволя, но и по добро сърце, станах кучешка „майка”.

Тази кучешка история започна, когато реших(ме) да приберем майка ни от Варна. Майка ни стоеше на свобода там, но и на заточение, защото не може да понася да е в тежест на никого. И гладуваше и студуваше като куче, защото не би могла да живее с  „масларовката” , безхаберно-благоговейно отпусната за овъзмездяване на доживотното й служене като лекар. Тури му вестникJ Степента на цивилизованост на едно общество се измерва по отношението му към старите хора, децата и животните. Както е добре известно, по този параграф Bg-то е предцивилизована „държава” (като последното е също твърде съмнително, че съществува – държавата имам предвид!)

Научивайки се, по комуникационния канал мобилен телефон, че майка ми не може да се движи, не се храни, но пък е завъдила и куче, с което да разменя разумни съобщения в самотните си нощи, решението се оформи самичко и придоби измерението „кога”. „Когато” в Bg-то е също комплексна величина. Защото зависи от финансовите постъпления. А те за нашего брата, с до дни и часове разписания бюджет по обслужване на всички кредитори, е доста мъчителна категория. Затова се наложи да постъпим „кучешката”, нагърбвайки се с извънреден труд по нощите и пренапрягайки се през дните, за да постигнем целта. 7 до 10 дена преди Архангелов ден – вадидушника, Ние (Наше аристократично височество) си вади очите и си пенка мозъка да превежда от коментари по ‘voice recognition’ (разпознаване и оценка на гласов синтезатор) до европейска документация на хербицид, през срещи с мутри-потенциални ученици по английски, обучение на администрация и middle management, тук-таме – някой частен урок, осъществяване на транзакции и погасяване на задължения, плащане на учебни такси, разговори и съвети по телефона и т.н., т.н. „битови идиотизми”, както се изказва моето alter ego или по-простичко казано – съпругJ

И някак си изведнъж всичко свърши, по-точно трябваше да се посрещне deadline-а в навечерието на 8 ноември. Така и сторихме. Точно както в песничката на Beatles

It’s been a hard day’s night
And I’ve been working like a dog
It’s been a hard day’s night
I should be sleeping like a log

За да постигнем bottom line-а, обаче, и да спим като пън, трябваше да “доброупотребим” едно химическо вещество, доста по-различно от Cossack^®OD (въпросният хербицид, съкратил ми живота). За мен лично изпиването на половин литър домашна ракия беше единственото налично бързодействащо лекарство срещу стреса, изсипал се върху мен под формата на описание на опити с животни (омъртвени или по друг начин използвани), за да се потвърди степента на безопасност на въпросния агро-концентрат с всичките AOEL, NOAEL, LOAEL. Съкращенията могат да Ви звучат като песен, но зад тях се крият “нива” на безопасност, изключващи  LD ₅₀ (lethal dose – смъртоносната доза). Мда... в Западна Европа POEM (Patient-Oriented Evidence that Matters) работи безотказно. Почти като в Bg-тоJ С единствената разлика, че България някак си е превърната в огромна лаборатория на нивата до и под смъртоносната доза. Дори не мисля, че има статистика, лабораторна или друга, която да отчита причините за death-toll-а (смъртността). Тази линия на разсъждения бе добре „изтрита” във въпросната нощ и аз спах като къпана. Още не знаех колко необходима е била тази превантивна терапия.

Сутринта на Архангелов ден се излюпихме рано и дори не стегнахме багаж. Съпругът бе отекъл като тиква в сурата, защото имаше абцес (той още си го има, но пари за зъболечение – nienteK ), а беше бесен, и че съм му изпила ракията, с която се комка всяка вечер. Никакво омилостивяване от моя страна не можа да настъпи, въпреки че послушно си прибрах книжките, които щях да чета по време на пътуването (едно куфарче, btw). Тръгнахме хмуры, и като такива, пожънахме бури още на първата бензиностанция, когато колата отказа да запали в продължение на половин час. Пътят за Варна винаги е бил за нас Via Dolorosa. N"est-ce pas?! Но това е друга история, и тук не й е мястото...

На поредното спиране, след n-броя throttles (задавяне на двигателя при форсиране, недостигане на обороти) получих някакво облекчение на кучешката си съдба: киселият ми съпруг реши, че му е дошло времето да спре непрекъснато да ме ръфа и обвинява във всички смъртни грехове взети заедно. Може би защото попаднахме в Хепито (каква ирония само, а, Haрpy ?!) край с. Кьосевица. Та поръчвайки си течната храна, за да може „щъркелът” (отекъл съпруг) да тури нещо в уста, се натъкнахме на рекламния материал на веригата. СмЕЕЕЕх! Тъй като бях живнала малко, след усърдно четене на МакМафия на Миша Глени и гласно стенейки „в кой свят, аджеба, се намирам, и къде съм тръгнала аз да морализаторствам, след като висшите етажи на властта (световно!) са обвързани като свински черва с т.нар. мафия или подземен свят или незаконно-законни действия” въобще не обърнах внимание на въпросния „мат’рял”. Но когато получих „забрана” да го чета, любопитството ми се възбуди. Само ми кажи, че нещо е забранено, тутакси ще отида да видя за к’во иде реч. Както би сторил един любопитен песJ Та... изведнъж стана ясно като бял ден, че независимо какво дума СЗО (Световната здравна организация) за пиенето, аз съм си направо отличник. 1 литър вино на ден за 80 кг си е направо норма. Е, макар и 60 кг, аз нормата си я изпълнявам и преизпълнявам понякога. Ех, кучешки животJ Тръгнахме си със списанието, разбира се, и сега съм си го окачила на видно място на стената! Но не за това точно идеше реч...

Пристигнахме във Варна... неблагополучно. На Аспарухово се скъса жилото (на съединителя). Оттам до Боровец беше мъчение. Но се придвижихме. Свиданията със зъболекар, които се опитвахме да уредим с майка ми телефонно, не се получаваха... по субективни и обективни причини. С приятели също не успяхме да се видим. Имаше вой сред кучата глутница... но that’s that.

Когато пристигнахме ни посрещна най-сладкото кученце, вързано на верига пред вратата. Никога не беше ни виждало, но мъничето веднага вдигна благоговейно лапки и беше готово да го галим. Ега ти кучето! Това не може да бъде куче-пазач! То дори не излая. Гледаше ни предано-любовно в очите, докато аз оставих мъжа ми да пуши навън и бутнах камъка (на пещерата-вила), за да търся майка ми. Намерих я на втория етаж... полуунесена, но напълно скована. Вдигнах я буквално като талпа от дивана, на който лежеше. Слязохме долу. Разговорихме се. Не бяхме успели да напазаруваме храна. Тя имаше вино. Долнопробен шербет в пластмасова бутилка, който й го разреждах с лимонада (по нейна диетична рецепта). Нямах време да се шашкам. Трябваше да се действа. Температурите вънка падаха. Колата беше развалена. И всичко беше на 666 (числото на ЗвяраJ) Тогава дойдоха комшиите.

Майка ми е като магнит за хората. Те я обичат и тя ги обича. Дори и с животните е така, макар винаги да сме твърдели (тя и аз, но не и брат ми), че животни вкъщи няма да гледаме. Особено petsJ Но напоследък майка ми се държи като пребито куче. Не стига че животът й не е бил песен, макар винаги да се е ръководела от POEM (споменатият вече UK стандарт, в превод на български значещ: [предостаявне на ] Съществени сведения от значение за пациента), но и има кучешка гордост. Нито иска да я съжаляват, нито позволява някой да се грижи за нея. Освен ако не е бартер: тя да се грижи ответно като лекар за пациентите си. То пък всички сме болни – някои душевно, други телесно, трети – и двете заедно. Та в случая с хората, които имат доблестта да признаят състоянието си, тя някак си се оправя. Виж с другите й е тежко... но и това е друга историяJ

В резултат на срещата с комшиите си направихме Архангеловка – почетохме душите си с топлина – хората ни прибраха в къщата си-вила, където грееше напалената камина. Почетохме срещата си и  с храна и питиета, както е дал Господ. Майка ми беше водила преговори с тях да им остави кучето. Да го гледат, докато си дойде напролет. Мина нощта, а на сутринта тръгнахме да стягаме къщата (да се покрие с найлони течащият покрив), да съберем багажа и да се качваме на колата, че път ни чака. Още вечерта, обаче, се прокрадна мисълта, която веднага бе обсъдена с големия ми син, че може би не е добра идея да делим кучето от стопанката му. Така скимтящият Силвестър беше сподобен с кашон и бе настанен на задната седалка до „баба-майка си”, за да не плаче повече за неяJ Кучешката душа е предана: тя не забравя стопанина/стопанката си, особено онази, която го е лекувала, хранила, мила и пазила. Дори и да трепери от страх от неизвестното, то храбро стои в кашона и я гледа предано.

Радостни и окрилени, че сме облекчили съдбата на кучето, прибрали сме майка ми на топло (засега само в колата), побрали багажа, оставили наставления на комшиите и друженс,  потеглихме на път. Но не щеш ли, за зла врага, на проклетото Аспарухово колата пак се развали. Последваха телефонни конференции с големия ни син, съпругът ходи до бензиностанцията, за да донесе бензин (колата отказваше да върви на газ), преливахме, наливахме... тръгнахме. Спирка в града: до поредната приятелка на майка ми и пренос-превоз на зимнини (цветя, мед, н’ам к‘во си). Пак изчакване, пак тръгване: метан-станция, изход за магистралата (за тези, които не са били из крайните Владославо-Петлешевски квартали на Варна, не е ясно как се излиза на магистралата, но пък и за няма да ви светвам, нищо че веднъж вече съм гафила като навигатор, търсейки и посочвайки път я „за София”J).

Всичко изглеждаше горе-долу наред... до 30-я килиметър. Там кучешката ни съдба се разрази с пълна сила и останахме под един мост (край Девня) цели 7 часа: докато мръкне, докато нито можеш да четеш, нито да говориш, нито да слушаш. Добре че кучето поне беше кротко и послушно, ние пък с майка ми се опитвахме да успокояваме мъжа ми, който се самообвиняваше и търсеше с „какво толкова е сгрешил пред дядо Господ”, че така ни наказва в този неделен ден. Мен ме беше обхванало вселенско спокойствие: вероятно ракията от петъчната вечер все още оказваше своето благотворно влияние върху изпилените ми нерви, та аз можех да посрещна неочаквано-очакваното препятствие с ведра усмивка и достатъчно чувство за хумор. Още в 14 часа бяхме извикали „бързата помощ”: децата от София. Но докато сколасат да направят ремонта на колата, с която се бяха захванали (Насо-автомонтьорчето Ви е вече познат герой от предишен постинг), докато излязат от София и ни открият... стана точно 21.00 часа. Точно толкова колкото го бях изчислила. Понякога се удивлявам на способността си да изчислявам времето до минута без да гледам часовник. Но фактът си  е факт. Дали тази способност ми е излишна или пък ужасно натоварваща? Не знам. Ще ми се повече хора да я развият. Аз съм маниак на тема „точно време”J Може би пък Господ искаше да ни напомни, че не е добре толкова точно да „разчитаме” времето си и че трябва да отдадем „Божието Богу, а кесаревото – керасю”. В някакъв смисъл беше така: Господ ни беше оставил в една сапунерка (колата) 3 души, без да броим кучето, и чакаше да ни гледа сеира. Е, сеир нямаше: нито се избихме, нито се карахме. Само се смяхме за наша сметка и си припомняхме всякакви простотии от съвместния ни (45-23 годишен) живот.

От И Дзин – Вечната книга на промените – съм запомнила една често повтаряща се фраза – „Щастие в нещастието”. Можах да оценя това уникално състояние, докато в онези 7 дълги часа поддържах връзка със синовете ни, не позволявах унинието да се настани в наранените духове на  съпруга и майка ми, извеждах кучето наповънка и делях останалите ми цигари с мъжа си. Кулминацията му настана, когато „спасителите в ръжта” спряха в насрещното платно на магистралата, Малечко-Палечко се преметна през мантинелите и дойде при нас. Първото нещо, което направи, е той, крехкият, да обгърне баща си в прегръдка. После дойде на топло в колата и по липсата на място седна в скута ми. Беше моето „паленце”, което хем беше станало вече „вълк”, хем беше успял да запази способността си на топло отношение към ближния си.  После се изсипа и Големият. Повтори мъжката прегръдка с баща си и се захванаха с техническите подробности. С Големия на волана на влекача, и Малкия на волана на пострадалата кола, триумфално се дотътрихме в София в 4.20 сутринта. Кучешката епопея беше затворила едната си героична страница. Предстояха катадневните други...

Сега майка ми и Силвестър са вкъщи. Грижа се за тях. И особено ми е странно, че се грижа за куче. Че се бях зарекла никога куче да не прекрачи прага ми, да не мърси подовете ми, да не ме занимава с грижата за себе си. Но за да се оправи майка ми, нейният дух-пазач под формата на Силвестър (Горския) трябва да е до нея. Поне аз и Големия решихме така. Ние се грижим за емоционалното равновесие на останалите: понякога и - твърде често май – за технико-практическото.

Извеждам кучо по градинките. Така научих следната „кучешка” история, която ще Ви разкажа вместо епилог:

Тази сутрин подкарах Силвестър до градинката пред храма „Преображение Господне”: да потича на воля, да се запознае със себеподобни. Така се и случи. Една пухкава бяла красавица се появи със стопанката си откъм Магазинъ 345 и се увлякоха в игра. Е, малко в началото имаше стъписване, защото кучо не лае и се стряска, когато другите го поздравяват или дразнят с лай. Наложи се да се намесим със стопанката на Бялата. Заприказвахме се.

Нейната история ме порази със своята „кучешка преданост”. Жената цял живот бе гледала кучета: дълголетници, както се изрази. Наскоро беше приспала предишното си куче, защото не могла да се пребори с тумора в мозъка му, а и агонията накрая била ужасна. Приятелят й й подарил тази кучка за рождения й ден, макар синът й да бил против. Два месеца след началото на съвместия им живот пиян шофьор ги блъснал на тротоара: нея, нищо не подозиращата, разхождаща кучката си на каишка. Кучето претърпяло операция на счупените крака и е с 2 пирона. Жената също имала счупени пръсти на крака. Сега я гледаше предано и я извеждаше навън, за да заякне. Но не това ме порази толкова. Жената – която също беше красавица, макар и на средна възраст: с гарваново черни коси, огромни тъмни очи и вежди като гайтани – преди 2 години се бе прибрала от Щатите... от „кучешка преданост”. Парализираният й баща, който от 6 години бил на легло, отказал брат й да го гледа повече. Удрял го с бастуна си и по всякакъв начин изразявал недоволството си. Жената се опитала да го вземе в САЩ: оттук (великите човеколюбциJ:) й отказали. По-добре било да си праща парите тук, някой друг да го гледа. Така – макар и устроена, и с недвижима собственост зад океана – жената се озовала върната в Ада отново. От любов, за да изпълни синовния си дълг, поради своята „кучешка преданост”....

Чудя се колко ли „кучкари”, ама от този бичим, сме останали в Bg-то? Онези, които не можем по никакъв начин да нарушим една от 10-те заповеди на Християнския декакалог: „Почитай майка си и баща си”. Чудя се и не искам „статистически” да си отговоря. За да не ме заболи отново. Съгласна съм да гледам куче, и като бонус, да се радвам на предаността и любовта му. Само и само, за да видя радостта и светлината в очите на майка си. Тя, единствената и несравнимата, най-любимата. За мен...

Прегръдка! Човешка :)
Поздрави на Силвестър!
Здраве и живот на мама!

Благодаря, Рокси-Ваня,
Same to you, както се казва на едни по-братски мен языци:)
ххх

каква хубава черта на българите мога да посоча, (след като всеки ден ги ругая). Реших, че българите обичат децата и родителите си и ги отглеждат сносно. Съществува нещо като "заедност" дума, използвана от Доган в един плакат и оплюта, че няма такава в българския език.

В останалия бял свят хората се виждат с родителите си веднъж годишно - на "деня на благодарността", или плащат за отглеждането им в старчески дом, докато "тичат подир кариерата". А в изостанала и ретроградна България все още е срамно да зарежеш родителите си и да не ги поглеждаш. Гледаме си ги в къщи и попиваме от досадата, проклетията, мъдростта и любовта им. И някак си това ни прави неусетно по-мъдри и близки до Него. И способни на такива преживявания и текстове като твоя...
Поздрави!

От какво най-много се потресох при посещенията си в Западния свят:
- че холандските жп. работници (кондуктори и др. обслужващ персонал) стачкуваха/стачкуват заради вандалщината по влаковете. Тогава естествено възкликнах, че България трябва да е в перманентна стачка (а бяха само още 90-те год:)
- че датчаните страдат съвсем искрено и истински от алиенацията. Те, едни от най-богатите и уредените, дават родителите си по-често дори в сравнение и с американците в старчески домове или хосписи... за да не им пречат на "нормалния" живот и работния ритъм. Там не можеш да им отидеш на гости - дори родител при детето си - ако предварително не сте се уговорили. За мен това и досега е шок. Но виждам, че подобни отношения вече се установяват у нас тоже:)

Мда... ако това ще е цената на self-dependence и оцелява най-силният, т.е. жизнеспособния, хич и не желая да живея в такъв "нов прекрасен свят":))

Поздрави и на теб и на прекрасните две гълъбчета!