Животът e такъв, какъвто е

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.08.2008 22:23 - BURNOUT

Автор: svoboda64 Категория: Други

Прочетен: 10099 Коментари: 28 Гласове:

Изцедена съм, отбивам всякаква работа и се влача по дирите на безследно изчезващото време. Придружаващата симптоматика на това “хронично неразположение”, което се задълбочава с времето, ме накара да се поровя из интернет и да си поставя по-сериозна диагноза. Тя гласи BURNOUT.

За да не преписвам изцяло Мая Николова, “BURNOUT” ИЛИ СИНДРОМ НА “ПРОФЕСИОНАЛНО ИЗПЕПЕЛЯВАНЕ”, си позволявам да ползвам части от нейните професионални (медико-психологични) описания, за да продължа с разсъжденията си нататък (източник: http://www.msobshtestvo.org/resources/Burn_out.doc).

1. За Синдрома Burnout

Синдромът e открит от Фройденбергер, който го локализира като “професионално заболяване (изпепеляване)”, наблюдавано от него сред работещите в социалните служби на САЩ. (Freudenberger H.J., 1974, Staff Burnout; J Soc Issues;1974; 30; 159-165). Той го обобщава като физиологично, емоционално и умствено изчерпване, характеризиращо се с хронична умора, чувство за безпомощност и безнадежност, развитие на негативно себевъзприятие и отношение към работата, живота и другите хора. (по М. Николова)

Лирично отклонение 1: Логично е синдромът да стане видим именно там и по това време - 70-те години, които канализират бурното развитие от 60-те, с десегрегацията и други социално-мелиоративни движения. Социалните служби на САЩ са изключително активни в разрешаването на “социални и социално-психологически конфликти”, те са медиатори в заредена с противоречия среда, в която крайният индивидуализъм на обществото стоварва цялата отговорност за успеха или неуспеха на даден индивид върху самия него. Същевременно, за да се запази социалния мир, социалните служби са натоварени с ролята на “санитари”, които да улавят потисканото и/или избликващо недоволство и да го канализират: да връщат “бунтарите”, “изпадналите”, “неудачниците” в отредените (им) килийки на социалната пита, откъдето няма да вредят на всеобщия просперитет и евентуално на самите себе си. Хитро: санитарният минимум е осигурен! Само че, поради съображения за “ефективност”, заетите в социалната сфера са сравнително малко на брой, съответно крайно претоварени и ... относително ниско платени. Там отиват да работят предимно “идеалисти”, които смятат, че с личната си енергия ще успеят да компенсират социалната несправедливост и да ... спасят Света. Вместо това се оказват в капан, който има следните стадии:

“1/ Стадий на “медения месец” – по време на тази фаза, индивидът е значително удовлетворен от своята работа. Големите надежди и очаквания, творческата свобода на работното място създават у него високи очаквания. Ако тези условия липсват, синдромът се развива изключително рядко защото още в самото начало в работата не се влагат много сили и надежди.

2/ Стадий на пробуждането /отрезвяването/ - в тази фаза, засегнатия започва да разбира, че неговите очаквания и надежди по отношение на професията, работодателя и колегите са били малко прибързани. Работникът вижда, че професионалните му очаквания са били високи и донякъде грешни. В резултат на това откритие той започва да работи по-интензивно и по-продължително. Подлагайки се на допълнителен стрес, надявайки се да реализира по този начин мечтата си. Жертвите на “бърн аут” стават вяли, уморени, фрустрирани, губят увереност в силите и професионалните си възможности.

3/ Стадий на загуба на работния тонус – през тази фаза повишеният интерес към работата постепенно отстъпва и се заменя с постоянно раздразнение и чувство на умора. Много често се изменят ритъма на хранене и сън. Страдащите от синдрома често намират странични теми за занимание, за да компенсират стреса, на който са подложени. Нерядко се увеличава консумацията на алкохол, медикаменти, наркотици, развива се повишена страст към пазаруване. Губи се интересът към работата и се снижава продуктивността на труда, едновременно с това се увеличава цинизма и критичността по отношение на работодателя.

4/ Стадий на пълно “изгаряне” – между първата и тази, последна фаза на протичане, могат да преминат години /средно 3-4 години/, но понякога са достатъчни и само няколко месеца. Основният симптом в тази фаза е чувството на отчаяние. Страдащият се чувства “изцеден” и единственият изход който вижда е напускането на работа, като в същото време не желае и не може да избяга от отговорността за нея. Последиците на “бърн аут” могат да бъдат – мозъчен инсулт, нервно-психическо изтощение и дори поява на суицидни мисли. По-голяма част от страдащите се смятат за виновни за случилото се и вследствие на отчаянието не виждат изход от ситуацията.”

(М. Николова, цит.съч., с. 2-3)

Освен стадиите, burnout-а си има и разгърната симптоматика, наречена от мен “сюжетните линии на отчаянието”:

физиологична - хронична умора, поражения в имунната система и предразположеност към простудни и вирусни инфекции, главоболие, гастроентерологични разстройства (гастрит, язва на стомаха или дванадесетопръстника), загуба на тегло или рязко увеличаване на теглото, разстройство на съня, хронична раздразнителност, свързана с поражения в жлъчката и черния дроб, обща астеничност и др.
когнитивна – ригидност в мисленето и действията; дистанциране и отбранителна нагласа спрямо проблемите, които трябва да разрешат; свръхкритичност или отрицателно и(ли) цинично отношение към работата и колегите, незаинтересованост, спадане на интереса към всичко,
емоционална – чувство за “професионален”, а често и житейски провал, ако индивидът се отъждяствява с работата си, “безпричинна” паника, породена от чувството за безпомощност, безнадеждност и вина по отношение на търсещите помощ, скука, раздразнителност, намалена чувствителност, минтелност и недоверие в хората, с които работят или им се налага да общуват.
Поведенческа – често оплакване, хронично мърморене по повод и без повод; рисково поведение (високи скорости, предизвикателна грубост - “просене на бой”) или приемане на опиати (тютюнопушене, алкохол, наркотици); намаляване темпото и ефективността на работата, придружено със зачестяване на прекъсванията и отсъствията от работа, удълженаване на “задължителните” почивки.

Лирично отклонение 2: Тези стадии и коктейли на симптоматиката съм ги наблюдавала у себе си многократно. Понеже съм интуитивен човек, на всеки 3-4 години съм си сменяла “работата” или поне работното място, за да си търся “лек” и да не се превръщам в “рецидивист”. Без да съм се задълбочавала “теоретично”, интуитивно съм следвала и трите стъпки, препоръчвани от Американската асоциация по психология: 1) поставяла съм си нови задачи и цели; 2) “търсила съм помощ” - разговаряла съм за “изцеждащите” ме проблеми със семейството, приятелите и роднините (част от тях са професионални или полупрофесионални терапевти) 3) постоянно си намирам занимания извън работата (професията) – вкл. да си създам блог и да блогърствамJ

И въпреки всички предприети от мен мерки, с прискърбие откривам, че независимо от насилствената промяна - (само)изтръгване от една среда и попадане в друга, последователното разконспириране на “истинските” ми жизнени цели и освобождаването от натрупаните “фалшиви” такива, наложени от очакванията на другите върху мен по време на социализацията ми, рано или късно се е стигало до същото състояние. Защо?

Защото, burnout-ът не те спохожда out of the blue, а се поражда от едновременното интензивно “работене” на комплекс от фактори, един от които е непроменим (константа) – моята индивидуалност. А тя се характеризира с качества и предразположения, налични в една или друга степен у всички “социални работници” (учители, лекари, медицински персонал, социални работници и др. интензивно контактуващи и изкарващи хляба си със “социални клиенти”/”нуждаещи се”). Тези качества и предразположения обикновено се приемат за “позитивни” и част от неписаната, но подразбираща се длъжностна характеристика на “социалния работник”: емпатия, чувствителност, хуманност и идеализъм, ориентация на мисленето към другите, склонност към свръхидентификация с другите, зависимост от самооценката, чувство за дълг и др. Успоредно с тях, като част от “социалния ангажимент”, се развиват и други, определено еднозначно “отрицателни” - тревожност и интровертност, поради редица причини и фактори на средата и професионалното взаимодействие с другите. Колкото и да се превъзпитавам, от себе си не мога да избягам, а и не искам – част от тези личностносни характеристики са на толкова дълбоко ниво, че ако ги разруша, трябва да разруша себе си и социалната си природаJ Може би мога донякъде да се науча да не позволявам на другите да злоупотребяват с тях, както и по-често да казвам “не”, когато усетя или се хвана, че отново съм в капана на чувството за дълг и зависимост от самооценката си... Но това е една много дълга и болезнена тема, в която често се оказваш обграден от собствените си (само)наложени “криви” огледалаJ))))))))

2. За “Синдрома България”

Ако за първия фактор на средата (моята индивидалност) отговорността все пак си остава лично и само моя, то вторият е този, който ме хвърля в трибуните. Изследователите всъщност изтъкват моя “втори” като първи и основен фактор за пораждане на синдрома burnout: условията на труд (на професоналната и работната среда). И тук вече съм в “шах”: защото където и да отида в България, попадам на:

“Синдрома България”: пълната обърканост на обществото по отношение на разбирането за същината на работата (не дори на или в конкретната професия), съчетана с липсата на достатъчна и своевременно предоставена информация, липсата на реална, а не на “предоставена/делегирана” автономност, обграденост от критична маса бърнаути, липса на санитарен минимум самокритичност, носъщо така и липса на здравословна дози самочувствие.

И сами можете да сравните горното описание с лекарско-психоложкото:

“Според редица изследователи водещи фактори при възникване на “бърн аут” синдрома са преди всичко условията на труд. Тези фактори могат да се разделят на общи и специфични за дадена професия. Общи за всички социални професии стресори се явяват:

- прекалено дългото работно време,

- различия в разбирането на обществото за същността на работата,

- липсата на достатъчно и своевременно предоставена информация,

- липсата на автономност,

- потребности на клиента /пациента/,

- недостатъчна подготовка,

- разногласие в организацията.”

Смятам, че по-точна обобщена представа какво й куца на “организацията България” не бих могла да измисля. И че не съм единствената, която чувства синдрома burnout на гърба си, в душата и ума си.

Все пак мога и да конкретизирам някои неща като:

- прекалено проточилия се обществено-политически преход (“работно време” за изработването на продукта “демокрация”). Фрустрацията се поражда от усещането, че той няма намерение да свърши, защото всъщност не е започнал... на ниво “манталитет”. По естеството на работата ми като преподавател/учител, аз все ще съм на нож с работодателя си “обществото”, защото има

- драстично разминаване в разбиранията на обществото за същината на работата – правата, задълженията и отговорностите в съвместното живеене и (само)управлението. Проблемът е колкото дълбок и всеобхватен, толкова и прост: няма как да се сговорят двете логики на прокламираната за пред света “демокрация” и фактическата “олигархия”. Непрекъснатата шизофрения, в която пребиваваме води до:

- липсата на достатъчно и своевременно предоставяна информация коя маска да наденем и как да напаснем обстоятелствата за пред “инспектиращите”J. Това си е жива

- липса на автономност, по-скоро е липса на интегритет (но то е пак същото) и така цялото общество се превръща в “лудница”, където

- потребностите на клиента (пациента) остават неизвестна величина, клоняща към безкрайност, защото е трудно да се определят и съответно е трудно, ако не и невъзможно да се намери “лек” за тях (т.е. адекватни стратегии за разрешение на проблемите). В резултат на всичко това “социалната работа” е в непрекъсната

- недостатъчна подготовка. По обясними, изброените по-горе, причини. Тъй като проблемите не само, че не получават разрешението си поради “недостатъчната подготовка”, но пък и всички се чувстват призвани да участват в тяхното “разрешаване” или поне в тяхната гръмогласна оценка

- разногласието в организацията не секва. И докато “умните се намъдруват, лудите се налудуваха”L Вместо Швейцария на Балканите се превърнахме най-паче в gangland, с чиято свръххпопулация станахме печално известни по целия свят. Към родната фрустрация прибавихме и вносна.

А нещата не се оправят и не се оправят и водят вече към “медицинските” последствия от бърнаута:

Състоянието на “бърн аут” води до влошаване на качеството на обслужване и е важен фактор за:

- текучеството,

- отсъствията от работното място,

- желанието за смяна на професията и

- ниския трудов морал.

То корелира с най-различни субективни показатели като физическо изтощение, безсъние, повишена употреба на алкохол, наркотици и медикаменти; брачни и семейни проблеми”

Да коментирам ли? И какво да коментирам? Може би по точки:

- Текучеството в България е всеизвестен професионален проблем, който не е единствено обвързан с ниското заплащане. И аз като всички увеличавам брауновото движение в търсене на по-приемливи условия за труд.

- Отсъствието от работното място е повсеместно както буквално, така и преносно. Защото вътрешно се противим, не се ангажираме с промяната, поради невъзможността да оказваме влияние върху нейната посока. Защото “промяна” има, но тя не е тази, за която сме мечтали, работили, борили и т.н. Поне някои от насJ

- Желанието за смяна на професия е по-скоро желание за смяна на средата (мястото), т.е. емиграция – вътрешна и външна. Бетонната джунгла, в която се оказахме, от метафора започна да се превръща в буквалистика.

- Ниския трудов морал. Тук не ми се коментира. Мисля, че вече си получихме целокупно-международно стигмата “неморални” (корумпирани)

Мъчно ми е за burnout последиците на субективно ниво, не само защото не мога вече да ги туширам у себе си, но и защото ме заливат отвсякъде: от улиците, кафенетата, учрежденията, парламента, президенството, министерски съвет, медиите, НПО-тата, детските градини, училищата, болниците и поликлиниките...

Физически изтощената ми половинка няма желание да контактуваме вербално, за да не избухнат семейни войни, няма и сили да се вдигне от леглото, след като гордо е донесъл “хляба на семейството”. Палмата на първенството по безсъние държа аз: както и изцъкленото око на телевизора, на който призори заспивам със слушалки на уши... кога чакайки отрочетата си да се приберат, кога неуспявайки да потуша безсилния гняв в себе си от човешката пустиня наоколо...Малките приятелски оазиси не ги броя, защото когато изляза от тях пак попадам сред човешката обгорена пустиня... Прекаляваме с посягането към тютюна, разреждайки я със (зло)употреба с алкохол: това се е превърнало в “национален спорт”: зад димна завеса и алкохолна мъгла да се крием от “грозните гледки” - “краткосрочната” загуба на памет за случващото се само задълбочава фрустрацията ни дългосрочно.

В това време браковете и семействата се разпадат, деца не се раждат или нелепо загиват, или просто са умъртвени и захвърлени от родителите си, войната по пътищата продължава, вземайки поредната си кървава дан, управляващите все така не могат да намерят пътя към обществения консенсус, влюбено загледани в пъпа на властта – несменяемата им любовница. Сякаш за да ни вразумят полята и горите горят, наводненията ни покриват в тиня, морето, язовирите и реките ни давят, въздухът изприщва кожата ни с химикалните си примеси... но ние вяло продължаваме да се влачим все по burnout и burnout

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

ФЕТИШИЗЪМ КЪМ НОЖ

SURSUM DEORSUM*

Коментари

1. ivesa - С болка го прочетох
30.08.2008 23:00

Бърнаутът е състояние,което може да се котнролира.
Няма висок или нисък трудов морал,има трудов ред и дисциплина.Или се приемат дадени условия на труд,или се отхвърлят.Това е въпрос на личен избор.
Учителската професия е изключително стресова ,психически натоварваща и изчерпваща.Нужна е психохигиенна профилактика и интервенция за хората работещи в рискова за здравето професионална среда.
Целокупно не сме нито неморални,нито корумпирани.Такива са само някои,които не си вършат работата,а искат да си живеят безотговорно и да се преструват,че са много полезни.
Поздрави!