Странно е как всеки път те забравям,
Майчице,
Сякаш мъчителен спомен изтривам...
На 22-ри.
Не са нито Слънцето, нито Луната
Мойте герои,
А ти – Непознатата.

Хиляди книги с картинки и фотоси,
С песни, поеми и пътеписи
Безславно се силят да те изографисат,
А ти си пред нас... все неоткрита.
Чужда, несвоя и все така – Наша:
Ти ни познаваш без да ни питаш
Кой кой е.
Храниш ни, топлиш, студиш,
Дори – покровителстваш ни,
за последно пак ти си ни гушваш
и костите сплиташ ни
в мемориален венец
на вечно ненаскитани бродници
по твоите хубости,
на изнасилвачи
на твойте богатства...

Адски неблагодарни, като всички дечица,
сме си заплюли само в един ден да те тачим.
Утре – наново ще храчим по твоята плът
и ще загърбваме мъдрите ти съвети-подсказки...
И Ти, като всяка майка, тайно и явно ще плачеш
напразно опитвайки се да ни предпазиш
от пороците ни,
бавно убиващи ни,
нас самите...

Майчице...