Омерзена съм и гневна. Стискам зъби, а сълзите ми текат. Те днес можеха да бъдат ЖИВИ, с нас. Даниел можеше вече да е съпруг и глава на семейство, проф. Рашев – да е изпитал студентите си и да готви следващата научна конференция, другите – всеки по своите си всекидневни човешки дела – сред близки и колеги. Но не би:(

Ето техните имена:

АНТОАНЕТА ТОДОРОВА АПОСТОЛОВА
ВАЛЕРИЯ ЖЕЛЕВА
ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА ИВАНОВА
ДАНИЕЛ ВИЧЕВ
ЕЛЕНА НЕСТОРОВА ХАЛАЧЕВА
КАЛЧО СТЕФАНОВ ЕНЧЕВ
МАЯ МИШЕВА
ПРОФ. РАШО РАШЕВ
СТОЯН КОВАЧЕВ

Моят човешки траур е за тях, моите сънародници. Поклон пред паметта Ви, мир на праха Ви и упокой за душите Ви.

Понеже съм вярващ човек, а и мислещ, намирам злокобното събитие за знаково. Не знам доколко това импонира на масата от хора, но числото 29 е кармично число: число на разплата. При това във високосна години – в измисления, изравнителен ден на слънцебягането, за да се уравни земното летоброене.

Българското летоброене в момента е “сбъркано”. Държавните институции обявиха НАЦИОНАЛЕН ТРАУР и сами не знаят колко са прави!!! Държавата = “организацията на ръководните длъжности в обществото” у нас е ПОРОЧНА. Всички го знаем, виждаме го и псуваме кой гласно, кой под сурдинка. Но малцина упорстват да предприемат всекидневни действия това да се промени. Обхванала ни е вселенска апатия.

В такъв момент идва напомнянето, вероятно, за да се ОПОМНИМ. Всичките по-горе изредени имена са на светли, чисти, съзидателни хора. Не на далавераджии и мародери. За мен (в моите по-особени разбирания) те са станали доброволно КУРБАН за нас, живите, настоявайки чрез искрящата си смърт, НИЕ ДА СЕ ОПОМНИМ. ДА СЕ СЪЖИВИМ И ДА ИЗЛЕЗЕМ ОТ ИНЕРЦИЯТА НА НЕСЪПРОТИВИМОСТ НА ЗЛОТО, което дреме във всеки от нас. Да започнем да си искаме и даваме сметка какво не свърших ДНЕС, за да живеем по-добре днес и УТРЕ. В конкретния случай: просто за да ЖИВЕЕМ, ДА СМЕ ЖИВИ.

Знаково е, че умряха/изгоряха в 12-я час (23.23), в полунощ: времето, когато по природа всички се отпускаме, за да починем и съберем сили за УТРЕ. За да ни напомнят: в България, каквато е днес, НЯМА ЧАС ЗА МИЛОСТТА МИ. Трябва с някакви остатъчни сетива винаги да сме БУДНИ. Да действаме, да се съпротивляваме, за да можем после да творим. Боли ме.
Случи се преди:

• 1 март – езическият ни празник за честване светостта на живота и здравето;
• 3 март – националният празник, в който почитаме усилията на предците си за излизане от политическото НЕБИТИЕ, порива на народ-мъченик към самоуправление и направляване на собствените групови съдбини
• 9 март – християнският празник на св. 40 мъченици (войните от Севастия) измъчени и умъртвени за ПРАВАТА ВЯРА. Дълбоко почитан от българите, преосмислен като ден на “младенците”: тези, които идват, за да възродят ДОБРОТО и променят/изкоренят СТАРОТО (злото).

За мен това е знаково. Колкото човешки да не спя, сега тези жертви ме принуждават с примера си, с напомнянето си, още повече да не ЗАСПИВАМ, да бъда будна и по-целенасочена всеки път. Всеки път, когато трябва да се бие камбаната.

За кого бие камбаната? Тя бие за нас, живите...
Нашите скъпи мъртви, напусналите ни, преминаха в един по-добър свят...

Поклон!