Днешният ден от лето 2008 се празнува от различни хора по различен начин по българските земи. За някои е едничиен, за други двоен, а за мен е троичен празник:    
 

Първо. Едни от сутринта са го ударили на разпивка, за да не пропуснат по старому да почетат Трифон Зарезан: оня, в основата си предхристиянски празник, който чества единението с величавата природа - с нейната цикличност и способност да се самообновява, да се възражда. Загубил древната си мистичност, този аспект на днешния празник би могъл да се преосмисли като третата стъпка на прост дарообмен: Природата ни дарява с благата си, но най-вече като отплата на усиления наш труд, затова и ние взаимно се чествамеJ. Струва ми се, че днес той е повече празник на ТЯЛОТО, на устойчивото, на видимото, на втвърденото “крайно” (от гр. telos – край): нашето тяло, но и тялото на Природата. Както и на взаимния им обменJ Дано само празнуващите го от сутринта да не достигнат фазата на втечняване преди да са се отдали на следващото празнично тайнство, където твърдостта е необходимо спрегната със своята противоположност – мекосттаJ    

Второ. Други, в резултат на глобалната европейска циркулация на ценности, посвещават днешния ден на основния обертон на човешката ДУША: любовта. Привиждайки я като Валентинки (онова обособяване на двойки, в които по земен начин можеш да показваш и доказваш любовта си) J Навсякъде – по улиците (магазините) и вкъщи, в офисите и в класните стаи – днес се развяват комерсиалните или лично изработени фетиши/артефакти, на които – по традиция – трябва да пише: “Ти си моята Валентинка”. Нарочно оставям думата в граматическия женски род. Защото в някакъв смисъл душата е “женска”: отдаваща и приемаща, загрижена за пребъдването си в и чрез взаимогрижата-отношение с ДРУГИЯ, в поддържането на животрептящата връзка с него, нея, тях. Тази връзка е винаги лична (конкретна) за носителите си, но и универсална: всички я изпитваме и разискряме през живота си, макар често да я затлачваме от несъщественостите, които ни разделят и противопоставят. Този ден е единият официален ден в годината, когато трябва, според мен,  да “закърпим” собствените си пропуски в отношенията ни с другите. В любовните си отношения с тях в аспекта им на: “Възлюби ближния като самия себе си”. Затова днешният ден освен славословене, профанно флиртуване и веене вятър на ега-та ни,  ми се струча, че е и ден за прошка: моля всички, които обичам, да ми простят несъвършения начин на изява на любовта ми, често оставаща заключена в сърцето ми от страх ... да не бъда наранена. Не по-малко моля да ми бъде простена екзалтираната агресивност на проявяваното от мен и чрез мен чувство-отношение- воля “Любов” – другият полюс на любовните (на)раняванияJ. Но както и да е: днес е ден на любовното единение. Поне веднъж...

Трето. Последният празник е езотеричен. Когато все още преподавах в средното училище винаги питах: “Кой е третият празник днес – 14.02?” Обикновено никой не знаеше – поне в началото. По-късно в някои от класовете имаше по един или двама, които отговаряха: Успението на св. Кирил. Думата “успение” не се събираше в устите им, мъчно се изговаряше, със запъване, вероятно и със скрита насмешка.

Вярно е, “успението” е трудна дума, не толкова заради архаичността й, колкото заради духовните труднодостижимости, които съдържа. Можем да я определим като:  собственото ни представяне пред “изпитващите” висини на ДУХА, след като упорито си вървял по духовните пътеки в земния противоречив, натрапчиво материалистичен и славолюбов свят. Общият корен с “успех” е подвеждащо-неподвеждащ: морфологичното окончание е различно, запазвайки вкоренеността си в  човешкото усилие, което може да бъде насочено към различна цел – материално-профанното, битийно-всекидневното или към по-скромните и по-значими протуберанси на духа.  

Може би в днешния консуматорски век е трудно забележим духовния подвиг на св. Кирил (като един от Седмоочислениците). Той е не толкова в създаването на славянската азбука, геометричните поредици, които материално да онагледят свързването на славянските звукове в думи, утвърждаването на нашата различност, запазването й като себеотстояване, колкото в героичния акт на “превеждането” на абстрактните, духовни истини на Писанието на простолюдно наречие (славянското), в което липсват не само думите, но и реалиите (представите) за(д) тях. В този смисъл св. Кирил и сподвижниците му наистина са извършили извънмерен акт на “даряване”, съоръжавайки ни с инструменти за “далечно” (абстрактно) виждане, за живот в Словото и чрез Словото. Те са извършили първоначалното “превеждане” на огромна маса от хора, изтръгвайки ги от тяхната профанна битийност на вкоренени в конкретното, за да им отворят очите за онзи  “абстрактен” (сакрален) план, където Битието се превръща в Живот, а невидимото става “видимо” и в известна степен – “раз-бираемо”. Този подвиг-дар задължава и днес. На повърхността условията са се променили – растяща грамотност, но в същината си – не, още по-фрапатна вторична неграмотност. Съществува и усложняването на единния свят поради разбягването на индивидуалните, професионалните и всякакви други “специализирани” (специални) светове. Някога “четците” (грамотните) са били малко, но са проповядвали, водели са паството към Една Истина в локалната затвореност на отделно съществуващите светове. Днес в глобалното смешение на гласовете на истините – истини много, оценъчни (нравствени) системи – още повече, политически алтернативи – множащи се, но в някаква степен стигнали до своята задънена улица. Остава една много тясна пътечка, където индивидуални обучаващи ще “обучават” обучаемите на усъвършенстване в диренето и самопостигането на духовната истина. Разбирам, че е доста завъртяно, като следния сън:  

~~~~~

Седя на чин до прозореца в аскетично бедна класна стая. В стаята има още два чина. Трима човека - заедно с още един мъж и една жена - се потим да превеждаме от прашясали пергаментни книги. Тишината е творческа, неподтискаща. В някакъв момент ужасно се затруднявам в превода на безкрайно дълга дума, завърщваща на cаele(s)t. Вдигам глава. Навън е непрегледна нощ (виждам с периферното си зрение прозореца). В този момент вратата се отваря и влиза един мъж, облечен в кафяв костюм, с руса коса, но без лице - лицето му е като черната бездна отвъд прозореца. Без церемониалности, той се обръща директно към мен и ми казва с невероятно дълбок, незаповеден, но някак “посочващ” глас: “Водя ти твоя нов ученик”.

~~~~    

Така че... честито на празнуващите! Аз залагам на синкретизма в празничния многоглас, на припознаването на трите празника като необходими на българите днес: работата по духа (успението), душата (любовта) и тялото (виното и пролетното обновление).