Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2008 15:40 - Колко струва човешката радост?
Автор: svoboda64 Категория: Други   
Прочетен: 1296 Коментари: 0 Гласове:
0



В меркантилното общество, в което сме потопени - а някои от нас - и насила въдворени:) - съществуват небесни пролуки, даващи ни основание да смятаме, че човешката радост е безценна. Но и тя... си има своята цена:)) Цената се плаща от въвлечените в някаква нормална или извънредна ситуация, от способността им да са съпричастни, искрени и отворени към whatever comes. "Цената" преминава през човешко сърце, където е истинската менителница на ценности и безценни мигове...

Ситуация 1:
Приятелският кръг: переодичното събиране на "старите кримки". Инсценировката на "олимпийския огън" изискват малко предварителна организация и не особено големи финансови инвестиции:)) Затова пък, покрай него - Приятелския огън (не този, при който те убиват "приятели", нарамили конвенрицонални и други оръжия:)) - се поддържа градусът на общото горене през годините. Тези инцидентни сборища са безценни при гасене на пожари, предизвикани от прекалена отдаденост към цел, страст, порок, залитане. Вършат чудеса. Особено когато се налага да се разискрят тлеещите душевни въглени на сродна тебе душа... след пореден житейски погром. Сред парата на общата говорилня индивидуалният феникс някак намира себе си, събира остатъка от силите си и сам се надига, за да се възроди от пепелта. "Децата-рицари на Времето" умеят да накарат въздуха да завибрира. Повишените вибрации преминават като зефир през изтерзаните ни от битки души. След време споменът сам по себе си се превръща в целебен извор, от който можеш да пиеш... при междинните си пропадания. Но в светлината на празника всички изглеждат озарени:

image

Ситуация 2:
Радостта може да се инспирира от способността да оразличиш глупостта (ирационалността)като подвиг. Най-често това се случва, когато човекът до теб има претенции да бъде удовлетворен персонален каприз, сблъскващ се с общите представи за целесъобразност и полза, необходимост или по-точно липсата на такава нещото (действието)да бъде извършено точно сега или точно по този начин, или...

Точно това странно "подчинение" на ирационалността, което не е нищо друго освен простичка проява на любовта към другия, независимо че в този момент той или тя се държи като невменяем, че и направо като луд (а), разискря първичната радост... че си обгрижван, защото си обичан, а не защото баш в момента... го заслужаваш:)))))) Цената на радостта в такъв момент е в напускането на царството на здравия разум. Тогава си склонен да възвисиш другия (лоялния към теб, въпреки твоя каприз или моментната ти лудост), надарявайки го с всевъзможни прякори и титли.

Запечатан за поколенията момент:
- Посвещава се Коцо в званието "Индиански рицар", защото...
без да мисли... и въобще да се сети! за заключените врати (препятствия по пътя), без да се съмнява, че ще донесе необходимия улов (различните марки цигари), се втурна на щурм към Фантастико, който пък... по нецелесъобразност (недостатъчна печалба) е престанал да работи по нощите:)))))) Важното беше Дамите на сърцето му да бъдат удовлетворени в каприза си!

image

Ситуация 3:
Когато загубиш кучето си - да го намериш с...помощта на добри хора

Ситуацията "Дезире загубена" беше драмата на изминалите дни. Казват, че домашните любимци са катализатори в емоционалното състояние на една къща. Няма как да не се съглася:))

Дезире е любимото куче в къщата на брат ми. Московска стражевая, глупава като бебето, което всъщност все още си е на 2,5 месеца, тя не може без разходките и свободата си. Но понеделнишката мъгла изигра лоша шега и на нея, а и на всички... потърпевши. Просто се загуби... в Южния парк. Близо две денонощия беше плач и переодични хайки от всичките ми роднини, во главе с майка ми. Не остана необърнат камък, неизбродена алея, неразпитан минувач. Да не говорим, че не останаха никакви неизказани или премълчани до този момент недоволства и натяквания по въпросите на вината и отговорността, изобщо, и причините за "загубата от къщата", в частност. Ще ви ги спестя: те са тема на отделен и твърде дълъг анализ:)). В резултат на тревогата за Дезире обаче - и как тя се отразява на психическото равновесие на брат ми, - се постигна небивал синхрон и организация, ако щете сплотяване в разбягалите се житейски и духовни перспективи на обитателите на "онази" къща. В предпоследното действие от драмата, входовете откъм Южния парк и стълбовете в квартала до сдрачаване бяха облепени със снимката на издирваната "разбойничка" и телефони за връзка.

Кучето се намери. Добра жена го беше приютила. Обадила им се е по нощите снощи. Та чак и мен ме събудиха в 23:40.

Сега мирът в къщата е възстановен от радостта по завръщането на блудната дъщеря:)) Но беше предшествано от бури. Цената на радостта: кофи сълзи, емоционални сътресения, сплотеност.

Отклонение: Аз особено не се трогнах от ситуацията. Не съм кучкарка. Притесненията ми бяха от "понасянето на загубата" от брат ми. Той не е от тези, които умеят да губят. (Друга самостоятелна тема:)) И понеже не обичам да съм в неизвестност, независимо че си запазих позицията на наблюдател, се опитах да направя прогноза. По мойте си начини:)) Тя се "сбъдна", не защото беше произволна или инспирирана от силното ми желание да бъда и аз в помощ по някакъв начин. Както пише из разни книжки, беше основана на "предишно познание":)) Е, Картите Таро, бяха помощният материал по избистряне на мислите ми, както и номерологията... Брат ми също бе имал своите видения... Така си живеем ние: създаваме си страхове, после ги преодолявам... за да се чувстваме щастливи или поне радостни:)))))))))))))))))))

Ситуация 4:
Как да празнуваме рожден ден, когато сме в цайт и спейс нот

Съпругът ми остаря вчера. Нормално. След 40-те престанахме да се трогваме от такива "банални" поводи за празнуване. Ремонтът, който ни е сврял в една кухня, разпукваща се по шевовете като дядовата ръкавичка, не предразполага към полети на кулинарната фантазия и духа на веселието. Но ритуалът си е ритуал. Още повече че синковците ни, които по обективни причини са в изгнание от вкъщи, настояха. И така, спешавайки нормално-ненормалната обстановка, се оказахме като на студентски купон: с готовите салати, полупречените наденици и стара туршия, на чаша вино и лимонада. В името на това да сме "заедно". В това ни беше радостта. В боботещите гласове на синовете, които благовидно изчакаха майка си да приготви единствената домашна салата - картофената, подпитвайки на 5-10 минути: Да идвам ли вече (малкият от скривалището си пред телевизора), Трябва ли вече да се обръщам (големият от паркирането си пред компютъра). "А татко къде е?" Тази втръснала ми до болка реплика дори не можа да ме изнерви този път: естествено, че баща им е в "кръчмата" да черпи кварталните си другари. Като никога, изгря точно навреме: поласкан, че синовете му са зарязали обичайните си нощни скитания, само и само да го почетат. Е, и той им отвърна с реверанс. Зае им колата си, за да се приберат в нощестоянката при баба си и вуйчо си. Под условие, което беше изпълнено почти до минутата: малкият да я докара сутринта в 7:45. Цената на тази двойна радост... днес: недоспалата физиономия на Малечко-Палечко.

Но така е: всяко нещо си изисква жертвите. Жертвахме суетата за сметка на най-човешкото общуване.

Ситуация 5:

"Лельо и аз искам шоколад!"

Всеизвестна е циганската тема. Истериите и залитанията от всички страни по един от най-мъчителните казуси на България от последните десетилетия. Няма да я зачеквам тук. Ще е само импресия.

Сърших си часовете за сутринта. Минавайки покрай циганските съборетини в околностите на Константин Величков, бях забила нос в земята. И хрупах шоколад. В свое оправдание мога да кажа, че се чувствах уморена и имах нужда от допинг. Дните ми са делово разграфени, пък и допълнителните емоционални натоварвания също не са за пренебрегване. Та както си вървях и се борех да си осигуря видимост изпод падащата периферия на шапката ми, едно гласче разсече въздуха:
- Лельо, и аз искам шоколад!

Обърнах се. Две циганета, момиче на около 7-8 и момченце на 5-6, се опитваха да пренасят някаква плоскост (като от врата). Бяха хубави, чисти и спретнати деца. Обстановката около тях - разхвърляният, изпокален двор и къщата-съборетина - потискаща. Инстинктивно протегнах опаковката с остатъка от шоколада. В този момент от къщата изскочи майка им. Сконфузена.
- Те сега ядоха. Банички и...
Не чух. Жената се опитваше да запази достойнството си, може би.
- Няма нищо. Те са деца. - тикнах в насапунисаните й ръце шоколада.

Децата искат. За тях най-голямата радост е да удовлетвориш желанието им на момента. Когато е за лакомства, винаги съм се опитвала да го направя - независимо дали за свои или за чужди. Както и за страстните им мечти. Доколкото са в обсега на моите човешки възможности.

Чудя се как ли би се изтълкувала, интерпретирала и т.н. моята спонтанна постъпка. Беше най-обикновен жест. Не ми се иска да си мислят, че е било подаяние... Поне не в онзи унижаващ другия смисъл. Тази майка-циганка притежаваше цялата огнена гордост на потеклото си. И стоеше като орлица над децата си...

Списъкът от случки, в които радостта е развръзката на действието (интригата), и инвентарните им описания могат да бъдат продължени до безкрайност. Всеки човек има своята индивидуална колекция от такива мигове на радостни откровения. На откриването на радостта под тоновете мъка, завист и злоба, страдание, наказание и изкупление.

Ще се радвам, ако и вие споделите своите размисли по темата.

Та, колко струва човешката радост?




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: svoboda64
Категория: Други
Прочетен: 3211957
Постинги: 1146
Коментари: 5991
Гласове: 19356
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031