Това е за Радка. Душата ми пее. Моята приятелка се годява. Както вече писах, годява се за световното недоразумение Бърни - англичанина, женен за света:))
След малко се мятаме на колата и тръгваме за Варна - родното ни пепелище, където започна приятелстовото ни, където сме търкали ученическите чинове и се карахме със съучениците си. Където бяха първите ни любовни трепети и разочарования. Където плакахме, когато съучениците ни не ни изчакаха за общата снимка на абитурентския бал, а ние после от гордост отказахме втори дубъл:))

Радка е много важна за мен. Тя е част от семейството ни Водолеи - аз, мъжа ми и тя. Ние - както снощи каза Коцо, мъжът ми - сме безхаберници. Задаваме си въпроса бил ли е Господ милостив като ни е събрал заедно? Сигурно!!! Какво ли не сме преживели заедно, като се има предвид, че мъжът ми наследи не само семейството ми, но и всичките ми приятели в момента, в който се оженихме... много отдавна:)) Та Радка-Пиратка е виден къс сред този мой чеиз!

Приятелството ни започна неусетно. По стечение на конституционната си "глупост" (ideosyncrasy) винаги съм защитавала "слабите и онеправданите". Та Радка се появи в няшия клас на Английската гимназия във Варна със своя непростим дефект - да говори на диалект (израснала е в Хасково) и веднага стана мишена на момчешките подигравки. Тук моето бойко сърце не издържа и аз поведох обратната атака. Не заради Радка, която тогава не познавах, а заради принципа. Тя ми беше благодарна и се държеше мило, а аз се чувствах зле и някак си се дърпах, защото ненавиждам изявите на благодарност - карат ме да се чувствам неловко. Още повече че наистина направеното от мен не беше "лично":)) Както и да е, с годините започнахме да споделяме и да се сближаваме. Е, не толкова, че някои неща да си ги кажем открито. Не знам това дали има общо със строя, в който живеехме, с моя произход и забраната на майка ми да говорим лични неща извън къщи и ред други такива подробности в пейзажа:)

Защо ви занимавам с всичко това? Защото, когато бяхме в 9 клас (сегашния 10), ни заведоха на екскурзия. Тогава екскурзиите не бяха такова чудо на чудесата в каквото са се превърнали днес. Настаняваме се в хотела в Елена, ама на всички ни скучно по стаите и веднага ръгваме да огледаме обстановката. То пък една обстановка - като манастир! Ама нейсе... Засичаме се с Радка по стълбите. Тя върви пред мен и в един момент се спъна, полетя и обра ръбовете на всички стъпала пред мен с главата си. Аз - в поредното си медиуматично спокойствие - слязох и започнах да я викам. Тя лежеше и се разтърси в нещо като гърч, дори имаше пяна на устата. Гледката не беше от най-прекрасните, но човечето пред мен имаше нужда от помощ. Не можеш да направиш много в такъв момент: само да говориш. (Е, поне това го умея, та чак прекалявам:)) Хванах Радка за ръката и тя малко по малко започна да идва на себе си. После намерих класната и й казах, че трябва да я заведат на лекар (нали съм си лекарско чедо, медицината за мен е важна:)) Заведоха я, казаха, че е имала сътресение на мозъка, но нищо особено... Изкарахме си екскурзията до края, имаше и други инциденти, но те бяха свързани с мен и моите душевни трепети от съвсем друг характер, с които тук няма да ви занимавам. С други думи, случката остана дълбоко забравена, екранирана от моите по-силни чувства в съвсем друга - мъжка:)) - посока... Едва години по-късно Радка ми сподели, че тогава си е била "тръгнала". Описваше гледки, подобни на спомените на хора изпадали в клинична смърт. 
В онзи едничък път, когато сподели това, имаше неблагоразумието да изтърси: "Толкова ми беше хубаво и спокойно. Не исках да се връщам. Но само защото ти ме викаше...ето ме пак тук":)) Така без да иска, тя ме "натовари" с отговорност за нейния живот или поне с чувството, че тази наша връзка е по-силно скрепена, отколкото обичайното приятелство между сродни души:))) 

После...след училище, животът ни раздели - нали знаете как става. Всеки учи някъде. Аз в София, тя - във Варна. Виждаме се по ваканциите. Всъщност по-често, но причината беше, че аз неочаквано се задомих след втори курс, а отрочето растеше при майка ми и баба ми. Ние с мъжа ми правехме почти всеки месец совалки София-Варна, при това не с Eurostar, а с най-обикновените БДЖ. Та Радка, която беше обиколила цяла България, за да дойде на сватбата ни в Пазарджик на автостоп и беше превзела с подвига си сърцето на мъжа ми, стана наш близък приятел: всеки път като кацнехме във Варна, срещите оставаха незабравими.

После настана затишие. Годините на Нежната революция и първите ужаси как да си изкараш прехраната. В началото на 90-те Радка се появи в София. Тук си беше намерила работа, та после стана и съдружник във фирма. Бяха славни години: офисът им беше близо до нас. По едно време даже за кратко ми беше един вид работодател. После във фирмата настанаха раздори: няма да ви занимавам с тях. Така в един момент аз си тръгнах от работата, за да запазя приятелството. Като Водолей, за мен категорията "приятел" стои над всички останали връзки - дори над роднина, а за любимите няма какво да говорим - те идват и си отиват:)) Та връзката ни не прекъсна, въпреки работните конфликти... успяхме да я съхраним:))
* * *
Винаги съм се възхищавала на Радка. Изключително силен дух, който не престава да се смее и да измисля всякакви щуротии в желанието си да зарадва себе си и останалите. По-често в обратен ред:)) Тук, в интерес на истината, трябва да спомена, че изкарахме един много тежък период, когато усмивките ни позамръзнаха и май по често си плачехме по рамената, отколкото да се смеем и купонясваме:))

Но какво толкова се случи? Радка, изкара един бурен романс: връзка, от която се роди прекрасният Андрейчо - моето трето синче. Той също е важен в нашите взаимоотношения, защото най-неочаквано се наложи да му изнамеря име. Ситуацията - траги-комична. Бащата - руснак, майката - българка. И всеки си държи на потеклото. Той иска детето да е кръстено на техните, тя - на баща й. Да, ама Ангел на руски го има само в християнските речи и в обидно-подигравателното ангелочек. Гордият баща на син - имаше дъщеря в Русия - настоява детето да е с буквата на баща му (Вениамин). Българското Васил веднага го свързахме с Василий Българоубиец. Нали жени като се сдушат и бялото ще изкарат черно:)) В ситуация на конфликт трябваше да се измисли соломоновско решение: име, което звучи еднакво на двата езика. Така изплува Андрей и Андрей си остана. Само малко ми е мъчно, че не съм му кръстница, защото Радка е католичка, пък аз съм православна. Ама това са дреболии на общия фон...
* * *
Фирмата - българо-руската, стигна до фалит в началото на този век. Радка изведнъж остана пак без работа. Натоварихме багажа оттук и Коцо я закара в най-голямата зима на 2004 до Варна. Поредното приключение-спасение, след като  веднъж вече беше предотвратил  да я хвърлят от 12 етаж:)) Андрейчо трудно се раздели с приятелчетата си тук, още му е мъчно. But that"s that.
* * *
Последните 3 години рядко се виждахме с Радка. Но си говорехме по телефона. Варна също не е най-прекрасното място, когато трябва да си намериш работа, пък вече си прехвърлил 40-те. Смени сума ти амплоа. Но устиска. По едно време ми съобщава по телефона, че си е намерила допълнителна работа като барманка. Ха, сега де:)) Викам й: ти направо си падна на мястото... каквато си веселячка. Тоз бар ще цъфти и ще върже от клиентела!!!

Странното настана после. Радка, както и аз, сме си от потайните. Решава да заминава тя за Испания да види една наша дружка - също изпаднала в немилост от съдбата. Един вид да й вдигне духа, пък и да види красотите на Европата. На заминаване - на поредното кафе, в което седим и бистрим - тя, Коцо и аз - красотите и превратностите на живота, Радка изведнъж изтърсва, че си има ново гадже. Ние особено не надаваме ухо: на Радка гаджета винаги са й се лепели, защото тя и досега има фигурата на изящна статуетка, а духът й е неукротим! Бомбата падна, когато тя ни съобщи, че работите тоз път били "много сериозни" и че въпросният мъж е...всъщност англичанин. Е, те тук ние избухнахме в смях! Мари, Радке, как така "сериозните" мъже в твоя живот са все чужденци??? Свършиха ли се българите? На което тя достойно отговаря: Ами ти като взе последния свестен, ние, остналите, какво - да мрем ли?"

Смехът си е смях, а страхът - също! Авантюра си е това - спор няма. Културните различия винаги са били проблем, дори да вземем само нашите регионални с мъжа ми:)) Но на връщане от Испания историята вече беше добила цвят и мирис, какво ти! - направо се беше отекла... и то чрез SMS-ни любовни обяснения. Така аз имах честта да се запозная с Бърни - цветно и широкоекранно, попикавайки се от смях с историите и превратностите на съдбата му. Но вие вече знаете за него - "Господ е жена" е негов мини-портрет.

Сега със затаен дъх отиваме да срещнем родата му, придошла от всички краища на света. Австралийската му майчица води класациите. Но не по-малко колоритни са братята, сестрите и децата му. Но затова... като се върнем.

Сега отиваме да годяваме Радка за Бърни и да се смеем над превратностите на съдбата.

Наздраве! Защото за нас 2 дена ще е купон. После пак ще му мислим "откъде извира бензинът":))))))))))))))))

Браво на вас! И на Радка! Да й е честито! И.......
Наздраве! Само нали знаеш, леко с разстоянията между тостовете ;)

Бог да ги пази!
Да ги дарява с челяд най-здрава!
Хайде наздраве с вино пенливо!
Хайде наздраве,после "Горчиво"!!!