Защото заточвайки го - впръсвайки отровата на себеразтърсването, Той бил достатъчно благороден да не отнеме Първичния дар. Този дар все още пребивавал и осветявал Танцьора отвътре, макар самият той да бил външно помръкнал. Нито завладяващият ритъм бил напуснал привидно скованото тяло, нито небесната музика била отлетяла от покрусената му душа, нито духът му бил престанал да го зарежда с ненаситната страст за танцуване... Просто Господ бил задържал за мъничко спусъка към цялата тази енергия. Танцьра пак можел да бъде Великия... само да пожелаел това отново с цялата си душа. Но този път, без да  мисли за себе си и за собствената си, преходна слава:))

 Наплакал се Танцьора,  натръшкал се... И когато най-накрая се огледал наоколо, видял помръкнали хора, смачкани под тежестта на собствения си недъг. Възнегодувало отново сърцето му: нали такъв бил създаденJ) Осъзнал, че танцуването (му) било дар Божи и трябвало да го ... раздава с открито сърце и смирен, неосъждащ ум.

Заловил се Танцьра да разръчква смачканите хора. Да им говори как най-висшето предназначение на човека е да танцува танца със себе си и с Бога. Отначало не му обръщали внимание. Всеки се бил съсредоточил в болката си. Той обаче се опиянявал от собствените си думи (Нали Господ не му бил забранил да бъде себиченJ) Така, упорствайки в своята “греховност”, Танцьорът малко по малко накарал хората да му обърнат внимание. Първо се скупчвали около него, защото от него струяла светлина. После започнали да слушат и думите му. Накрая един от тях се престрашил и казал: “Добре, щом казваш, че предназначението ни е да бъдем щастливи, научи ни на твоето щастие!” И подал изкорубената си ръка и се изпъчил в опита да разгъне сгърченото си о-две тяло.  

Танцьора бил на върха на щастието си. Поел ръката на сакатия и го обвил в най-нежната прегръдка. Музиката, която звучала в главата му, изведнъж прогърмяла и навън, достигайки ушите и на останалите.  Танцьора отмерил такта и се понесъл заедно с партньора си из залата. Всички затаили дъх. Сякаш двамата не стъпвали по земята, а наоколо се носел неземен аромат.

Оттогава Танцьора не оставял никого на спокойствие. А и те непрекъснато искали да се докосват до него: да научат движенията на тялото му, грацията на душата му и неукротимостта на духа му. Танцували денем и нощем. Докато най-накрая Господ се смилил. Появил се в залата. Никой не му обърнал внимание.Усамотил се Той в един ъгъл и наблюдавал с блага усмивка танцуващите хора. Там нямало вече сакати!

Все пак Той се примъкнал неусетно до Танцьора. Потупал го по рамото. Танцьорът се обърнал, погледнал го с почуда и казал:

-          Какво мога да направя за Вас?

-          Ами искам да Ви върна в света на нормалните хора, там където можете да танцувате на воля с най-талантливите и най-прекрасните хора на света!