Тихо е в душите ни като пред взрив.
Трудно е, останал без опора,
да се мяташ в погледа бодлив
на случайни, неразбрали тебе хора.

Тихо е и трудно, сиво чак.
Скрито в сивото животът ни плсира.
"Стига дух и смивол!" Търсим пак
вместо мозъчна кутия - чаша бира.

Чуден е светът: дебелокож и блед.
Храносмилането му не ме тревожи.
А сърцето му - отдавна буца лед
и това, че чувства само с кожата.

Страшно е. Оставен е човек
на самооцеляване - забвение.
Тук сме, тук сме още, ХХ век - 
поредна жертва - поколение.