Древен надпис на маите

Била съм.

                Съм.

                        И ще бъда.

Онова ядро,

което душата ми е,

все тъй клокочи,

не се уморява

да анихилира,

да се възражда,

да умира

и страда.

Била съм,

помня това:

в невъзможност

да възмездя миналото,

в невероятност

да укротя настоящето,

в безпокойство

да овладея бъдещето.

Била съм.

Дори вие ме помните.

Понякога

            като удар от нож,

друг път –

                 като въздушна

                                милувка.

Била съм.

Но сега ви е трудно

да ме понасяте,

защото съм жива,

защото съм аз,

защото опърлям мечтите ви,

макар изгорената

да е точно

моята кожа,

моята същност.

Защото не мога без вас,

мои любими,

                                                                                                              бивши

и бъдещи

роднини,

приятели и врагове.                                                                                                

Защото това сме

                            Ние,

вкопчени

               и

                  вплетени,
вманиачени 
в цемната си уникалност,

но единосъщи

в общия си корен:

ние,

      които сме

                        Земя...

Изчаках да мине полунощ. За да пусна това стихотворение като отделен пост. Самото действие по опубличностяването му е предизвикано от Деси и нейното "Има една теория" - http://desislava71.blog.bg/:)) А чувствата и размислите бяха провокирани за първи път от майка ми, когато бях на 12 години. Дотогава те живееха латентно, в доразумно състояние в мен. 

В средата на 70-те тя ми разказа история -  случайно попаднала в нашия атеистичен и комунистически печат - за младото френско момиче, претърпяло тежко катастрофа и събудило с в болницата, за да открие, че никой не я разбира. Говорела "някакъв странен език". Все пак някой от обслужващия персонал се досетил, че става въпрос за древен език. И извикали професор, който да им помогне да влязат във връзка с нея. Той установил, че момичето говори на старофренски и не преставало да твърди, че е внучка/дъщеря на някаква дукеса (или поне на име, известно във френското аристократическо съсловие). Проблемът бил, че родът, за който разказвала като нещо "съвременно", отдавна бил измрял, а замъкът им - тънел в руини. Звучало като бълнуване. Все пак професорът поискал някакво "доказателство" за думите й. И тя се сетила за семейните бижута - една от легендарните огърлици за Франция. Описала къде могат да я намерят: в тайник, чието местоположение се предавало само от поколение на поколение. 

Огърлицата била намерена. Момичето не било вкарано в лудница. Единственият му проблем бил, че трябвало отново да се учи да говори, чете и пише на френски - на съвременния език. 

Няколко години по-късно прочетох Иван Ефремов, "Мъглявината Андромеда" и "Часът на бика". Цитатът под заглавието на горното  стихотворение е взет от там. Вероятно е минал през литературна обработка. Но не вярвам да е изменен драстично. А дори и да е така, винаги имаме под ръка обяснението deja vue.

По-късно започнаха и "виденията". Насън, но и наяве - виждаш картини без да спиш и те са толкова реални, колкото и останалият ти живот. Понякога бяха и съобщения за бъдещето. В някои случаи "jambled", но подлежащи на декодиране.  В други - абсолютно неразибраеми.

Понастоящем гледам всичките "психарски" филми по кабеларките. И се "радвам", че в един момент всичко това с мен престана. Защото е адски мъчително всеки миг да търсиш каква е собствената ти отговорност за получането на  "предварителна" информация и как да я употребиш. По-често ставаш жертва на "синдрома Касандра". Мъчиш се да предупредиш някого, дори и себе си, но в края на краищата нещата се развиват така, докъдето общо сме ги докарали: т.е. попадаме под законите на т.нар. социален детерминизъм. Въпреки че знаеш развръзките, не можеш да ги предотвратиш. Или ги научаваш в момента на тяхното изпълнение. 

Така че в някакъв смисъл, не можем да избегнем проблематичността или силата на кармата:)) 

Остава ни много внимателно да планираме следващите си ходове. И по възможност: да бъдем по-мъдри:))

Лека!