Ще отлея тежко гюлле,
за да заменя с него земята,
която пари под мойте нозе:
със стомана ще наказвам душата си.
Искам да зная какво е напред,
но във чашата на Съдбата
няма утайка, отразяваща мен,
само невъзвратимостта 
на нещата.
Страстно обичам,
презирам, 
крещя:
да се опазя от себе си
искам!
Моля за припек дъждливия ден
и се разкривам на мъртвия камък.
Страдам от мании, идеи фикс,
свое прозорче диря в простора,
спускам пердето на заника сив
и го разкъсвам с парчета от бомба.
Мисля за друго, а казвам това,
с което поне да бъда разбрана.
Мамя добрите, а с лошите - блага...
Като забравена, бясна камбана
сякаш разсипвам своя звънтеж
по изпепелена, зараснала рана,
после от пустош създавам копнеж...
И се разпъвам на свойта измама:)